Спас Карафезов - Сърцето вижда

В България се извършваха големи промени. В театъра до нас течеше Народният съд. Беше въведена купонна система, нямаше продукти. Чаках на опашка за половин литър мляко, което се полагаше на родената ми през 1945 година сестричка. В Габрово се образува един съдебен процес, който по-скоро имаше политически характер. Властта преследваше търговци и индустриалци. Моят баща, който не се е занимавал с търговия и политика, случайно попадна в него. Закупил е платове за една сватба срещу хранителни продукти. По тази причина за кратко време беше задържан и пратен във Велико Търново в затвора. Ние в къщи буквално гладувахме. Преди да завърша втори прогимназиален клас се бяхме уговорили с моите братовчеди да започнем работа във фабрика „Памучен текстил“. Това беше лятото на 1946 година, само до преди година тя се казваше „Принц Кирил“. И сега не мога да си обясня как толкова малки деца са ни приели на работа. Но предприятието беше все още частно. Сутрин, когато засвиреха сирените на фабриката, в 4:30, мама ме будеше. Не си спомням какво ми е увивала за закуска. Нахлузвах обувки и панталонки и тичах. Започвахме работа в 5 часа. Пълнехме калеми с памучна нишка. Те се спускаха от бобини. Нашата работа се състоеше в това да наблюдаваме десетина такива вретена. Ако се скъса някоя от нишките, съответното гнездо спираше и нишката се завързваше. Една работничка ме следеше и ми помагаше. Учеше ме да правя фин тънък възел. Тези калеми бяха предназначени за совалката на тъкачния стан. Беше ми интересно. Запознавах се с работата на предачите, тъкачите. Някой от майсторите ми подаряваше пружини, вече излезли от употреба. Тях през зимата ги закачахме на своите импровизирани ски от дъсчени табори. Даваха ни сапун, който си носех в къщи. Тогава се работеше по 10 часа по тъй наречения План за възстановяване на народното стопанство. Но ние имахме привилегията да излизаме два часа по-рано като малолетни. Работеше се и в събота. Преди да изтече месец юли, не мога да си спомня как стана, че куриера на фабриката Митко, който беше около три-четири години по-голям от нас, ме представи в администрацията и предложи да го замествам по време на отпуската му. Така аз поех тази работа. Дадоха ми колело и чанта. Ходех до пощата, от където вземах писма и малки пратки. Носил съм документи до Народната банка и понякога някакви незначителни суми, които съм предавал. Работното ми място беше при касиера бай Стефан. Тази ми дейност ставаше до обед, а преди да си тръгна бай Стефан ми даваше да облепвам с марки работнически книжки. По онова време вече нямаше качествени моливи, а той отнякъде вадеше цветни и марка Кох-и-нор, което беше рядкост. Подаряваше ми ги за училище. Един ден ме извика директора. Неговата стая беше близо до нашата. Сега не си спомням каква задача ми е възложил, но аз хукнах към вратата с думите „Знам, знам, ще го направя.“ Тогава той ме спря. Върна ме. Повика ме до себе си и ме хвана за ръката. Приличаше на Волтер. Бяхме застанали близо до бюрото му. В кабинета му имаше картини, които понякога съм гледал с любопитство. В тоя момент той ме упрекна с думите, врязали се в паметта ми: „Никога не бързай. Имало едно време един древногръцки мъдрец, и той е казвал «Аз знам, че нищо не знам».“ Очите му бяха усмихнати и благи. Неговото обръщение ще си повтарям стотици пъти по-късно. Ще се връщам и към фразата, произнесена от артиста Константин Кисимов в ролята му на роба Езоп към неговия господар „Ксант, изпий морето! Но не можеш.“ Човек не е в състояние да обхване всичко през своя живот, не може всичко да знае. И самочувствието му, че може да управлява течащите около него събития, често пъти го прави смешен. Тази самоирония едва ли ще ми помогне да се освободя от своите многобройни грешки през годините. Директорът се казваше Иван Бонев. След три десетилетия аз отново го срещнах. Той беше най-големият приятел на Петко Стайнов и го водеше на различни места. Разбрах, че е баща на художничката Дора Бонева и на Лиляна Бонева, съученичка на съпругата на брат ми. Той е живял заедно с Петко Стайнов в Казанлък, бил е диригент и музикант. Ръководил е хор към читалище „Искра“. Оттогава датира тяхната дружба. За съжаление, когато сме разговаряли с него, аз не съм го питал дали той след толкова години е разпознал онова момче, което с усмивка съветваше.

Всяко лято съм работил. През следващата година бях във фабриката на Велчев. Тя се намираше високо над колодрума и след днешния стадион на Габрово. Моята работа беше да следя в мазата пералните машини, да ги зареждам с неизпраната вълна. Когато процеса приключваше, мократа вълна вадех, изцеждах в центрофуга и слагах в кошове. Двама работника ги изнасяха на плоския покрив. Понякога се е случвало и аз да изкача някой по-празен кош. Тогава разстилахме мократа вълна на топлите слънчеви лъчи. Прибирахме я с големи дървени гребла, предварително измитахме калдъръмения двор и тогава я изтиквахме от плочата долу ниско. Образуваше се бозаво-бяла купчина, висока около три метра. Изпробвахме качествата си на парашутисти и от 5–6 метра скачахме в нея. Беше страхотно.