Спас Карафезов - Сърцето вижда

През лунните нощи градината с малкото езерце, постройките на фабриката, рекичката, гората заедно с надвисналите скали придаваха някаква тайнственост и оприличаваха мястото на голям манастир. Тъкмо в тази планинска пазва са протичали едни от най-незабравимите ми детски дни. Сутрин нахлузвах късите си панталонки, грабвах филията и хуквах навън. Там вече чакат момчетата. Тръгваме по рекичката. Лятното слънце е затоплило бистрите й води. Между камъните щъкат рибки. Ние ги ловим и пълним джобовете си. После хвърляме дрехите и се къпем голи. В дълбоките вирове ловим водни змии. Разбира се, че ги пускахме, защото не бяха опасни, но това правеха най-смелите от нас и беше повод за гордост. Имало е случаи и да бягаме от тях.

На шосето по пътя за Узана имаше високи диви череши. Те късно зрееха. Плодовете им бяха мънички и черни. Когато се прибирах, милата ми леля с усмихнати очи се правеше на строга и показваше боядисаните ми дрехи. Те със свако ми Пантелей бяха най-големите благодетели на моите безгрижни детски дни. Пиша и си спомням за едно преживяване, което е все още живо в съзнанието ми. Близо до споменатия дървен мост върху Паничарка има един вир. Предполагам, че все още го има. На това място реката прорязва скали, и между тях се спуска като малък водопад. Над този вир се е сгушила фабриката на Гатев.

На тези скали един ден се бяхме събрали с момчетата. Отгоре гледахме как водите скачат и се пенят във вира. Стояхме на 7–8 метра над това място. Преди това се бяхме къпали долу. По-големите започнаха да ме убеждават, че от това място са скачали долу. Караха ме и аз да скоча. „Покажете, и аз ще опитам.“ „Ами нали ти си храбър, нека да те видим… След тебе и ние ще скочим.“ Подлагаха на изпитание градското момче. Господи, винаги съм бил амбициозен и съм искал да се докажа. Толкова ли съм бил наивен и каква е била тази лудост, която е закипяла в мен и реших да се изфукам. Прорезът между скалите над водопада не беше широк повече от 2 метра. От него като гвоздеи изпъкваха остри ръбове над скалите. Мерих и се прицелвах. Изчислявах как трябва да скоча на около метър и нещо от падащите снопове вода. Всички ме подканваха отново и очакваха да видят какво ще направя. И аз го направих. Леко отскочих, за да бъда точно в средата между скалите. Летях надолу с краката. На педя от мен се зъбеха острите ръбове на камъните. Можех да си ударя главата в тях. Изпитвах ужас. Затворих очите си. Вероятно в този миг съм съжалявал за глупостта си. Това е краят… Усещах хладната прегръдка на влажните стени и сигурно съм се прощавал с живота си. По-късно в живота си съм имал подобни мигове на безразсъден риск. Това обаче беше неповторимо. Опомних се, когато се забих в прохладните води. Отворих очите си. Пред мен беше най-красивата картина на света. Сребърни потоци ни въртяха на фона на синьо-зелени вълни. Заливаха ме с балончета, които се пукаха и приличаха на снежинки в дълбоките води. Те се просветляваха над мен. Все още потъвах, но дъното го нямаше. Боже, бях жив… Сърцето ми заби от радост. Силните потоци ме избутваха напред и нагоре. В гърдите си имах въздух и се изтласквах с дланите към повърхността. Около мен водата ставаше ярко златиста. Показах се. Блестящото слънце ме ослепи, златните му лъчи огряха душата ми. Тази светлина остана в мен за цял живот… Няма нищо по-сладко от това да се измъкваш спасен и невредим от бездната, в която си паднал, да се отървеш от собствените си неблагоразумия. Когато съм изпадал в подобно положение винаги съм се връщал към чувството, което изпитах след оживяването ми в най-прекрасните, топли, кристални води на планинския вир. То се знае, след мен никой не скочи. Аз изпитвах вътрешна гордост, но сякаш всички взаимно бяхме смутени. Отделих се от тях и сам се запътих към фабриката. Бях гладен, адски гладен. Бил съм на 11 години. Тази случка не съм споделил с моята леля и свако. Страхувах се да не ме изпратят веднага в Габрово при родителите ми. Това беше моето последно красиво лято при леля ми.

2006 г.

Сега, когато се връщам към своето детство, бих искал да си припомня, че то не е преминало само в игри и забавни мигове. В паметта ми се е врязал онзи ден, когато Габровско-Севлиевският партизански отряд на 2 август 1944 година вечерта проведе своята акция във фабриката. Ние почти заспивахме. Долу на вратата започна силно да се чука, въоръжени хора искаха да влязат, а живеещите на първия етаж не ги пуснаха. Тогава те разбиха вратата и с тропот започнаха да се изкачват по стълбите на втория етаж. Само преди няколко дена леля ми беше родила своите близнаци. Питаха за свако ми, искаха да им предаде ключовете от канцеларията. А него го нямаше. На следващия ден разбрах, че са отворили касата, взели някакви средства и оставили документ, че след победата на революцията ще възстановят сумите. По алеите се движеха въоръжени хора и призоваваха работниците да се съберат в цеха. Извикаха мама и мене също да присъстваме. Когато излязохме на малкото площадче пред фабриката, десетки работници от общежитията се качваха по стълбите и влизаха. Валеше дъжд. В тъкачния цех, между становете стояха всички. Райко Дамянов, изправен на един стол, говореше за идването на съветската армия. Сцената беше неповторима. Шубите на партизаните блестяха на слабото осветление, от тях капеха капчици. Оръжието им ми изглеждаше много страшно на тази светлина. Дотогава бях чувал различни истории за шумкарите. Ние не знаехме каква е съдбата на нашия свако и какво става с леля ми. С мама тихо плачехме. Тогава някой се обади: „Това дете нека да се прибере с майка си.“ Аз бях единственото дете сред тези хора. Не си спомням кой ни съпроводи до вкъщи. Няколко седмици по-късно се помина единия от близнаците на леля ми. Говореше се, че това е последица от ужаса, който тя е преживяла. След 1944 година пред киното на село Хаджи Цоневия мост Райко Дамянов, който беше станал вече председател на профсъюзите в България, ни срещна със свако и попита с усмивка: „Това ли беше момченцето, което бяха довели в цеха?“ По-късно той стана заместник министър-председател и член на върховото партийно ръководство.