Спас Карафезов - Сърцето вижда

От разстоянието на изтеклите 25 г. може да се убедим, че хвърленото семе даде своите плодове. От завършилите през това време около 180 души повече от една трета са изкарвали прехраната си като масажисти. Те се утвърдиха като необходими лечители в болници, поликлиники, санаториуми, фитнес-центрове, социални домове и спортни организации. До средата на 80-те години нашето сътрудничество със здравните органи беше много добро и на всички успешно завършили курсисти се осигуряваха работни места. За съжаление този подход след обществените промени е преустановен и би трябвало отново Министерството на здравеопазването съвместно с Министерството на труда и социалната политика да намерят решение за разкриване на работни места на успешно завършилите слепи масажисти. Имаше време, когато заплатите на работещите в ССБ бяха значително по-високи от тези на масажистите и поради тези причини мнозина от тях не практикуваха своята професия и предпочитаха да станат работници. Днес, при условията на икономическа криза в ССБ професията масажист е все по-привлекателна и дава възможност за работа в обществото.

Неотдавна се срещнах с доц. Георги Манолов, директор на Медицински колеж — София. В негово лице отново видях продължителят на традицията за обучението на слепите масажисти. Той с болка изтъкна необходимостта от обществена грижа за реализацията на курсистите и подчерта ролята на съответните ведомства и организации за разкриването на работни места за тях. Той е дълбоко убеден в техните способности. Надява се, че подобрените условия в колежа ще гарантират по-високо качество на тяхното обучение и квалификация. По новата програма слепите се учат 3 години и след успешно полагане на държавен изпит образованието им се признава за висше. По неговите думи учебното заведение осигурява на слепите курсисти помощни средства, но и в това отношение има какво да се желае от държавните органи и обществото.

Юбилеят е един добър повод да си припомним за възможностите и перспективите на професионалната рехабилитация в тази област. Наред с мануалния лечебен масаж, слепите са в състояние да упражняват игло- и физиотерапия, подводен масаж, както в другите страни. Бих искал още един път да изтъкна голямото значение на Медицинския колеж за обучението на слепите, неговото хуманно отношение и грижа, и да споделя щастието за това, че по един интегриран път се осъществява обучението на слепите с техните виждащи състуденти. Убеден съм, че тази професия ще има своето бъдеще и през динамичния, напрегнат 21 век.

Септември 2001 г.

Когато човек остарее, неволно се връща към своето детство. Всъщност той го носи в себе си през целия живот. Най-отдалечените ми спомени за Габрово са свързани с женския манастир, Априловската гимназия, театъра, Янтра.

Дядовата ни къща беше на улица „Скобелевска.“ На мястото на нея и цялата махала сега е площад „Възраждане“. Преди Втората световна война в този отрязък от центъра на града кипеше благодатен живот. От бозаджийницата на бай Йордан до Хаджи-Генчовата къща се редуваха фотографи, шивачи и обущари, работилници за трикотаж и радиоапарати. Пред ковачницата на дядо Петър Брусев спираха каруци, за да подковат краката на коне и волове. От източната страна на улицата беше красивата къща на индустриалеца Иван Калпазанов. Следваше агрономството, кафенето на бай Димитър Турчинката, дърводелската работилница на Петър. Спрямо другите байовци той беше доста по-млад. Срещу Априловската гимназия беше къщата на доктор Иванов. С доктор Узунов те ни бяха семейните лекари. При нужда и в нощите са викани. Пристигаха по чехли.

Чудна атмосфера обгръщаше нашата уличка. По гранитните павета гърмяха каруците. Преминаваха фабричните камиони, натоварени до върха с бали от памук и вълна. От всичките работилници прииждаха техните си звуци, кънтеше наковалнята. Между тях сновеше чирачето със затворения поднос, в който димяха горещите кафета. Трудът на хората беше от сутрин до късна вечер. През нощта и в неделя уличката затихваше. Навсякъде кепенците бяха спуснати. От тях вееше някаква самотност. Срещу нас беше къщата на Бобчев. Приличаше на малък замък. В миговете на тишина от нея прозвучаваха акордите на пиано. По стълбището имаше скулптурни фигури и многоцветни стъкла. От нея се излъчваше нещо тайнствено. В дюкяна на Хаджи-Генчовата къща се правеха ковчези. Отпред редяха капаците им за реклама. Имаше и работилница за поправка на колела и мотори. Пред известния колоездач Буката се скупчваха любопитни малчугани.