Спас Карафезов - Сърцето вижда

За мен от голямо значение бяха и разговорите с работниците. Те бяха непосредствени и не си поплюваха много. Псуваха майсторите, когато бяха недоволни. Имаше един магазинер, който с гордост ми показваше своята червена книжка. Обясняваше ми за властта на работническата класа, макар че той беше по-различен от останалите обикновени работници. По това време започнах да пиша върху един тефтер на дядо ми мои впечатления. Четях книгата „Мъжество“ от Вера Кетлинская. Действието се развиваше на някакъв строеж. Дълго мислих върху фразата на един от героите „Защо върху нашите кости трябва да бъде построено едно неизвестно и далечно общество, нали в момента протича нашия живот и човек трябва да получи сега всичко, което е необходимо“. Това го перифразирам по памет. Виждах реалността и се раздвоявах между нея, идеалите и мечтите.

Вече бях по-голям. През лятото на 1951 година постъпих във фабрика „23 декември“. Това е деня на национализацията. Преди това е била собственост на Конкилев. Работех в бояджийната. Сам отидох при директорката, не си спомням фамилното й име, собственото й беше Лалка. Пръстите на едната й ръка бяха ампутирани при измръзване като партизанка. Беше мила руса жена. Каза ми, че нямат свободни места, но щом желая да работя, може да започна като стажант. Така пак попаднах между изпаренията, миризмите на току що извадените от тепавиците платове. Поглъщаха ме влагата и полумрачните помещения в апретурата и бояджийната. Всеки ден пътувах с колелото от Габрово. Тръгвах към 6 часа и нещо. Пътя преминаваше през село Бичкинята. Пътувах почти успоредно на р. Янтра. Минавах покрай инструменталния завод, фабрика „Орел“, изкачвах Гарванов камък. Когато пресичах селото, всяка сутрин ме посрещаха с песни от радио София за новото село. Утринната свежест, зеленината, която ни обкръжаваше, ми повдигаше настроението. Когато се качвах на хълма, където се копаеха калциеви скали и се правеше вар, пред мен се откриваше чудна гледка от Стара планина. Ниско долу течеше Янтра и имаше бент, в чийто вир съм се къпал. След това стремително се спусках надолу към фабриката. Тя приличаше на голям манастир със своите сгради. Правех рязък ляв завой, минавах през моста на Янтра и влизах. Така започваше работният ми ден. Мисля, че това беше времето на моето пробуждане и съзряване. На един дъх бях изчел „Жерминалът“ на Зола, „Дон Кихот“ от Сервантес, „Как се каляваше стоманата“ от Николай Островски. След ослепяването ми с пръстите си бавно като първолак я четох на руски език. Бях си я купил в Москва. За пръв път в мен се пораждаше желанието да чета. Попаднаха ми и разказите „Южна поща“ на Екзюпери. Купих си „История на философията“ и други книги и реших да си правя библиотека. Вълненията си вписах в моя своеобразен дневник, който изгорих след ослепяването ми. Направих го заради някои от еретичните си мисли, които не исках да попадат у другиго. Стигнах до моето последно лято, затоплено от слънцето, на чийто лъчи се радвах. Преди да завърша четвърти курс се договорих да започна работа в химическата лаборатория на комбината „Георги Генов“. Вече в мен беше узряла мисълта за следване в чужбина. Двама наши студенти следваха в Бърно и те ме убеждаваха, че по време на моето учение там български градинари ще ме издържат, пък и аз мога да поработвам нещо. Няма да забравя как класния ни инж. Стоян Петков в края на годината ме задържа в лабораторията. Гледаше ме през очилата си. По едно време ги свали и пак се вторачи в мене. „Тоя ум, който бог ти е дал, го разваляш с твоя мързел. Време е да се стегнеш, трябва да следваш.“ През следващата година ми предстоеше да уча в пети курс. Той беше завършил химия в Полша и беше зет на фабриканти от Велико Търново. В техникума преподаваха все бивши фабриканти, които са учили в чужбина. Бяха интелигентни и културни хора. Имаха богат опит и знания. Благодарен съм на моите ученически години в техникума, на тези преподаватели, на дружбата ми със съучениците. Дори и днес с някои от тях поддържаме връзка. Лабораторията за мен беше мястото, където с истинско удоволствие работех. С нейният ръководител инж. Иванов, който беше завършил в Германия, изследвахме здравината на вълнения косъм, определяхме степента на апретурната и багрена обработка на платовете. Аз правех химическите анализи, извършвах измервания под микроскоп. За съжаление предприятието не ми плати според уговорката като общ работник и това ме огорчи. От 1 август постъпих веднага на работа в пощата срещу нас. Пътувахме с камиона по посока на Витата стена. Прокарвахме телефонни жици между село Седянковци и Кози рог. Копаехме дупки. В тях поставяхме импрегнирани дървени стълбове. Понякога дълбаехме в скали. Когато кирката не можеше да помогне, използвахме тежки метални лостове. Аз не бях свикнал на такава изтощителна работа. В торбичката си имах 2–3 домата и бучка пожълтяло сирене с комат хляб. Правеше ми впечатление как работниците обядваха. Режеха парченца месо, сланина. Когато са ме гледали какво ям, са ми давали. Чувствах се неудобно. На селската чешма се обливахме с вода. Пълнехме си каскетите с вода и си правехме шеги. Бяха минали две седмици. Организмът ми не издържа. Един ден, както копаех, ми причерня пред очите и започнах да повръщам. Не можех дълго да лежа на земята. Трябваше отново да почна работа, но работниците ме успокояваха да дойда на себе си и тогава да ставам. На връщане с камиона аз едвам се държах, гледах към Балкана, а погледът ми се премрежваше. В моята душа е останала най-красивата картина от Стара планина. И сега виждам от тези възвишения, където работехме, високата снага на Балкана. Пред нас стояха гирлянди от върхове. В ляво синееха Мазалатите, а на дясно в далечината се редуваха другите върхове чак някъде далеч до Ботев връх. Тогава му казваха Юмрук чал. Към тази изумителна гледка винаги съм се връщал и сякаш от нея е извирала нова сила в живота ми. Повече няма да продължа, защото се нанизаха моите мимолетни дни на преминаването през Габровската, Търновската болница и злополучната ми мозъчна операция в София. Да, последната книга, която съм чел с очите си, беше „Вечери в Антимовския хан“. Четох я в габровската болница. Заради вирусния менингит съм виждал двойно. Затварях си едното око, за да следя текста. Връщал съм се много пъти към разказа „По жицата“. През следващите две години трябваше да търся своята бяла лястовица. Народният лечител Петър Димков със сложна процедура, в която участваха всички вкъщи, ми излекува болките в главата. Те бяха останали след излизането ми от Александровска болница в края на януари 1953 година. Аз пътувах през нощта към моя роден град. Винаги съм обичал да пътувам. Наблюдавал съм светлинките през прозореца, трепкащите звезди в небето, заревото на изгрева. Това вече го нямаше, вероятно ме нямаше и мене. Трябваше да живея в нов, друг свят, без образи. Преживяното ме е подготвило за него. Разбирам защо ми допадат силните разкази на Джек Лондон и неговия житейски път. Моите фабрики са били суровата Аляска в живота ми.