Спас Карафезов - Сърцето вижда

Очите ми са отправени към покрива. На равно разстояние той е подпрян от заоблени, червени декоративни греди. Те целите са обкичени с гнезда. Щом пукне пролет, стрехите се оживяват. На земята няма такова летище, което всеки миг да приема толкова пикиращи птици. Повее ли южнякът, задъхти ли на зелено, и отвън гръмва гигантски птичи хор. Можеш да гледаш до насита какво става около гнездата, как бавно и с колко труд се гради гнездото. Полетите са един след друг. При всяко кацане се носи капчица кал, сламка. Строителите са неуморни. А после от малките дупчици се показват главичките на излюпените лястовички и започва онзи вечен кръговрат, който сплита веригата на живота. Малките се учат да летят. Виждаш как ден след ден техните крилца растат. Когато станат достатъчно силни и големи, те напускат стрехите и покрива и се отправят към близките дървета. По-смелите вече кръжат със своите родители около кулата. От нейния връх наднича медна камбана, от която стърчи черно копие с гръмоотвод, отправен направо към небето. Гледаш кулата и не вярваш на очите си. Тя се движи. Тя пътува между облаците. А в ясен ден тя е като пристанище. Парапетите й почерняват от накацалите лястовици. Изведнъж някоя се стрелне и по нея още една. Литнат високо в синевата, толкова далеч, че се превръщат в две малки точици. Те спират високо горе, задържат се, а след това устремно се спускат, чертаейки остри фигури.

Часовникът бие строго и тържествено. Звънът му отеква наоколо. И голямата стрелка е нагоре. Сочи небето. Иска да покаже къде са малките точици, които скоро ще се превърнат в бъбриви, черни джуджета, кацнали на нея. Тук започва едно друго тайнство. Наблюдаваш с трепет мига, когато стрелката ще мръдне и ще измине едва доловимо разстояние. Каква радост носи в душата това едва доловимо помръдване. Сега, когато бяга времето, когато заменяме календар след календар, и това движение е милиони и милиони пъти по-бързо, разбираме — този първи трепет е изчезнал в миналото. Падаш в клопката на един парадокс. Вече никога нямаш време да гледаш и да чакаш това странно движение на голямата стрелка.

Станах по-голям. Започнах да наблюдавам квадратната кула от различни места в квартала. Не винаги нейните големи стрелки мърдаха едновременно. Това беше нова загадка. По-късно сам ще си обясня причината. По-късно всички ще започнем да търсим причините за различното време, за разликите в мисленето и измеренията.

Моята поща стои пак там. Сега около нея има малък площад. Няма го само моят прозорец. Дядовата къща е съборена. Имам чувството, сякаш прозорецът на моето детство е пъхнат в плик и пуснат в една от зелените кутии с думите „сбогом!“.

Ноември 1984 г.

Всеки от нас е съхранил в паметта си преживявания и събития, оставили дълбока диря в сърцето му. Те могат да изплуват и след десетилетия. В мен още са живи чувствата и възприятията от нашето изкачване на Мазалат, един от най-високите върхове в Стара планина. Това стана в средата на юни 1955 година. Ние бяхме взели своята матура след единадесети клас и предстоеше в края на седмицата да получим дипломите си. Няколко дена преди това с група мои съученици решихме да изкачим върха. Когато имах светлина в очите си, аз съм се любувал на този огромен сапфир. Още тогава съм бил запленен от неговата красота. Виждал съм го обгърнат от прозрачна синя пелена. Зад нея едва се очертаваха скали и смарагдови петна. Моята мечта беше на път да се осъществи, само че съдбата ми бе отнела шанса да го възприема с очите си. Знаех, че този път ще го виждам с душата си. Тези момчета, с които тръгнахме, вече имат внуци, а двама от тях отдавна се намират в отвъдното.

Весели, шумни, напористи, с очакване, ние потеглихме за Балкана. Ще прескоча радостта ни от пристигането на просторната планинска поляна — Узана. Дълго вървяхме по равните гори. Изскочихме на други, високи и стръмни поляни. Наричат ги Коритата. Дали името идва от огражденията на чешмата — те се пълнят от струите на кристални ледени води. Тук каракачаните докарват стадата си на водопой. Пътеката отново ни води през гори. Дърветата са стари, вековни, обрасли с мъх. Едва привечер пристигнахме в хижата. Хижарят и неговата съпруга Лидия Бринцева, която познавах от текстилния техникум, ни настаниха на най-горния ред от нарове в миришеща на одеяла и пот хижарска стая. В трапезарията похапнахме здраво от това, което си носехме. Сред гостите имаше една немска двойка, вероятно по онова време са били от ГДР. Те говореха тихо и спокойно на фона на нашия оглушителен смях и шумни закачки. Ако се подредим по темперамент, вероятно начело ще застанат Иван Калцунев и Христо Банковски. След тях ще бъда аз. Най-тих беше Петко Сираков. Той беше една година по-малък от нас и доста пълен за възрастта си. Тъй да се каже, средно положение заемаше Николай Скорчев. Трябваше да прекратим възбудата си от чистия въздух и ходенето. Май че умората надделяваше. На другия ден предвиждахме да станем много рано, за което поръчахме да бъдем събудени. Отправихме се към своя голям дървен креват и на него се подредихме като риби на тезгях.