Спас Карафезов - Сърцето вижда

Дъждът спря и ние решихме да пресечем Габровница. Тя беше придошла. Гърмеше под нас. Дълбочината на каменното й корито беше повече от 10 метра. Пресичането ставаше само по два ствола, прехвърлени над коритото. Тъй като не можех да пазя равновесие, прекрачих единия ствол и седешком започнах да се придвижвам. Пред мен и зад мен имаше пазители. Преминаването на буйната кипяща река продължи доста време. Най-после скочихме на другия бряг. Затичахме. Предстоеше да изкачим стръмните хълмове, обрасли с вековни гори. Поехме пътека, която вероятно водеше към хижата. Всички бяхме уморени. Бързахме. Вече се стъмни. Гората ни посрещна хладна и влажна. От листата падаха студени капки. Почвата беше рохкава и напоена от дъжда. Върху нея се разстилаше килим от изгнили листа. Не си спомням кога сме се отклонили от пътеката. Нищо не се виждаше. Не бяхме предвидили светлина със себе си. Просто вървяхме пипнешком. Поехме по странично дере, което се стопи някъде във висините. Над него се отваряше пролука. След като повече не можехме да се ориентираме, решихме да спрем на едно по-широко място между дърветата. Тъмнината не ни позволяваше да стигнем хижата и трябваше да останем тук. Всички бяхме без храна и с мокри дрехи. Бяхме щастливи, защото изпитанията бяха останали зад нас. Другите се втурнаха да събират съчки и дървета, довлякоха и два големи пъна. Огънят лумна и се разгоря. Това беше най-красивият огън в моя живот. Лицата ни станаха бакърени и очите заискряха.

Настанихме се около пламъците. Сушахме се. Беше весело, бяхме почти голи. На пръчки закачахме ризите, панталоните и от тях се вдигаше пара. От Габрово тръгнах с чисто нови кожени сандали, а сега това никога не бих го направил. Удобството им беше в солидната гума, която вероятно ме е спасила. За жалост бяха прогизнали и деформирани. И тях сложихме до огъня.

Радостта ни не трая дълго. Отново страшен звук като вихър се появи над нас. Запръска и заплющя. Набързо събрахме каквото можахме и затичахме под короните на дърветата. Валя, валя, безмилостно валя през цялата нощ. Всичко върху нас отново бе мокро. Както се шегувахме, само пъпчетата ни бяха сухи. Огънят загасна. Всички мълчахме и кой знае какво си мислехме. За себе си ще кажа — това не беше така страшно, както горе на скалите. Треперехме от студ. През цялото време ни се привиждаха светлини, чуваше ни се звънът на спасителната камбана от хижата. На развиделяване дъждът спря, всички се скупчихме отново около пепелта на огнището. Ровихме и чудо — под дебелия пласт от пепел имаше живи въглени. Огънят отново се разгоря. Пак хвърляхме дървета и пламъците се извисяваха. Хайде сега отново да се сушим! Накрая се топлихме на жаравата. Между короните на дърветата светлината проникваше все по-ярко. Загасихме огъня и изтощени от безсъние, потеглихме нагоре. Аз поех бос, защото единият от сандалите ми беше станал жертва на пламъците. Простих се с чисто новите си сандали, смъднало ме е габровското сърце, но те бяха достоен курбан за нашия подвиг. Краката ми се подбиваха от падналите клони и стърчащи камъни. На фона на безумното слизане от Мазалат това беше детска игра. Най-после се измъкнахме от гората. Пред нас стоеше хижата. И едва тогава разбрахме, че сме лагерували на около половин час под нея. Разбира се, никой не ни беше търсил с фенери, нито пък бил камбаната. Хижарите си мислели, че сме нощували на хижа „Рай“, недалеч от връх Ботев. А всичко, което сме виждали и чували през безмилостния дъжд, е било само мираж.

Възторгът ни беше неописуем. Бяхме на топло, пиехме горещ чай, ядяхме, ядяхме всичко, каквото имаше в раниците ни. После се търкулихме на наровете и заспахме дълбоко. В просъница се чуваше как дъждът барабани по ламаринения покрив. Събуждането ни стана на другия ден в ранните часове. Не си спомням да сме вечеряли. Отнякъде ми намериха чифт изтъркани гуменки, по-малки за краката ми. Стъпвах със свити пръсти. Хижарите или някой от нас предложи да скъсим пътя до Габрово. Спуснахме се към пролома на река Росица. Там, в Лъга, имаше горска база. От нея тръгваха натоварени камиони с трупи за родния ми град. Тичали сме надолу. След ден предстоеше да ни връчват дипломите за завършеното ни образование в Априловската гимназия. Това беше извор на нови вълнения. Добрахме се до базата и се спазарихме с един шофьор. Викаха му Врачето. Той нахвърли папрат върху дърветата и ние се сгушихме в нея. Трупите бяха привързани, но на завоите от време на време се разместваха и трябваше да пазим равновесие. Имаше опасност да излетим. Всичко се размина благополучно. Поехме гладкия път от Севлиево към Габрово. Преди да влезе в града, камионът спря и шофьорът ни накара да слезем, за да не бъде проверен и глобен. Вече крачехме бодро, отивахме си вкъщи.