Спас Карафезов - Сърцето вижда

С тази задача се залови моята съученичка от техникума Веска Досева-Цанкова. Жизнерадостна и винаги усмихната, тя успяла да убеди чиновниците в министерството да получа разрешение. По това време тя беше студентка в София. Обадиха ми се от гимназията, че мога да се явя като частен ученик. Съобщението се превърна в голямо събитие за мен. Ще уча отново! Ще уча отново! В нашия дом вестта беше приета с радост. Големия кръст за моята подготовка пое леля ми Милка. Тя беше учила четири семестъра философия и педагогика. Четеше ми всеки ден. Това ставаше, докато гледаше своя болен син. Понякога е слагала учебниците върху една рамка над печката. С едната ръка ги прелистваше, а с другата бъркаше гозбата, да не загори. Ще си кажете, излишни подробности. Но с нищо не бих могъл по-добре да изразя нейното невероятно, огромно сърце. Тя даде всичко от себе си. Четяха ми и моя баща, брат ми и други. Татко се връщаше от работа, слагаше очилата и вечерите трябваше да посвети на мен. Сега разбирам неговата саможертва. От умора дори заспиваше понякога над разтворения учебник. Милата леля и моя татко! Те са прегърнали лудата ми идея да уча. Вярвали са във възможностите ми. Така на две сесии през юни и септември 1954 година аз положих 32, а може би и 34 изпита, за да премина от осми до десети гимназиален клас. Бяха ми признали в министерството оценките по химия, части от алгебра и геометрия, физика, история. С изключение на рисуването, което нямаше как да го правя, предметите, които взех, бяха от пеене до психология. Последната дисциплина ми донесе огорчение. Получих добър. Тогава беше петобалната система по руски образец. Предстоеше ми последният етап — да завърша и единайсти клас. Докато още се движех в гимназията и срещах десетките млади момчета и момичета по време на моите изпити, аз твърдо знаех, че последния клас ще завърша с тях. Отново помолих директора да ми разреши това. „Да, но не е удобно да бъдеш между виждащите ученици. Ти ще им влияеш, ще ги смущаваш, пък и ти самият ще страдаш.“ Моят отличен успех на положените изпити ми даваше кураж да не се откажа от желанието си. Накрая директорът склони, но ако разреши министерството. Веска Цанкова отново ми помогна, за което й оставам безкрайно признателен. По това време се появи един нов приятел в моя живот — Петър Цокев. Той беше ученик в десети клас, един измежду отличниците на гимназията. Мисля, че Любчо Дойчев го доведе при мен. Той ми четеше учебници по литература и заедно разсъждавахме. Днес е признат журналист и се радва на високо уважение от културната общественост в родния ни град.

На 1 септември започна учебната година. Моето разрешение все още не идваше. Чаках го ден след ден, докато в началото на октомври се обадиха от гимназията, че е пристигнало от министерството.

Много са вълнуващите дни в моя живот. Всеки един човек има подобна броеница. Купиха ми черно сако и панталон, нова риза и обувки. Предстоеше ми на следващия ден да отида в моя клас. Леля ме заведе. Най-напред се срещнахме с директора. Този път ме поздрави мило. Заедно с него влязохме по време на часа. Всички станаха. Не съм сигурен, но мисля, че беше в час по математика. Математичката беше нашата класна — госпожа Вела Кокошарска. Директорът се обърна към учениците с много благи думи: „Имате един нов съученик, знаете, че той не вижда напълно и се надявам, че всички ще му помагате.“ Главата ми шумеше. Гласът му ехтеше от всички страни. В класната стая беше тихо. Толкова тихо, че не можех да се ориентирам дали съм вътре в нея. Предполагам, че предния ден или сутринта класната ги е предупредила за моето идване. Настаниха ме на първия чин. Директорът излезе с леля ми. Някого изпитваха. След малко би звънецът. Настана шум. Запознах се с моя съученик на чина Иван Калцунев. Заобиколиха ме още ученици. Бях щастлив, много щастлив. Подаваха ми ръце и се представяха. Не можех веднага да запомня имената и гласовете им. Сред първите бяха Кольо Лефтеров, Христо Попов, Христо Банковски. През следващите дни нашата връзка се задълбочаваше. Те ме водеха след училище и започнаха да ме вземат сутрин. Къщата ни беше близо до гимназията, срещу старата поща. На това място сега е площадът. Мисля, за кой ли път, че в живота няма случайности. Христо Банковски имаше феноменална памет. Недовиждаше. Това беше някакво невидимо основание за близост. По-скоро общата душевност с тези млади, красиви момчета правеше нашата спойка. Кольо и Христо бяха големи математици. Спомням си как заедно махахме покривката на голямата ни маса и от всички възможни копчета вкъщи редяхме комбинации, вариации, пермутации. Татко ми донесе кабарчета. Приятелите ми изрязваха ленти и окръжности от картони. На чамовата дъска, която се вадеше от един стар бюфет, забождаха фигурите. Аз бях учил тригонометрия и стереометрия, не ми беше трудно да въртя различните фигури и да образувам обемните тела. Както на приравнителните изпити, решавах наум задачите, с въображението си чертаех различните геометрични тела. Изчислявах обеми и решавах нощем в леглото си геометричните задачи. По това време се опитвах да пиша вече на брайловата си плоча. Едва четях. Бях го постигнал преди година. Един летен ден от инат седнах на затворената шевна машина на мама и в продължение на повече от 4 часа четох една-единствена брайлова страница. Тя беше от списанието. Мисля, че ставаше дума за откъс от речта на Вълко Червенков пред шестия партиен конгрес. Четенето ми ставаше с показалеца, буква по буква. Опипвах всяка точка. После събирах буквичките в думата. Всичко ми приличаше на ребус. Аз схващах думата, но докато фигурално не я възприема с пръстите си, не се примирявах. Преминавах през празното поле и продължавах. Когато свърших, бях потънал в пот. Страницата беше размазана. Един добър брайлист би я прочел за една минута. В гимназията на моята плоча се опитвах да пиша през ред и по-разредено. Слагах по някоя дума, колкото да ми напомня, да ме подсеща за даден текст.