Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

Ножът бе специално пригоден за хвърляне. С гладка ръкохватка и десетинчово острие, което накрая беше като игла. Джейк го пъхна в ботата си, оставяйки дръжката да стърчи, удобна за бързо вадене. Нямаше идея как се хвърля, но бе достатъчно да намушка с него нападателя. Пулсирането на раната му напомняше, че не им трябва жив.

Обърна се на една страна, както лежеше под храстите, и внимателно разкопча ципа. Превръзката се бе втвърдила от съсирената кръв. Раната не кървеше. Той затвори ципа и легна по корем. Пропълзя напред, за да вижда добре колибата и кея и провери дали е добре маскиран. Остана доволен.

Минаха около два часа преди Флап да се върне. Трудно бе да се прецени. Времето минава доста бавно, когато лежиш на земята в джунглата и всякакви гадини те лазят и хапят. А ако си недоспал, стомахът ти е на топка от глад, жаден си до смърт и имаш разстройство, всяка минута е агония. Не посмя да напусне поста си и се изходи на място.

— Исусе Христе! — прошепна Флап като се върна, стряскайки го до смърт. — Какво е умряло тук?

— Това са лайна, копеле такова. Никога ли не си помирисвал преди?

— Какво си се развикал, можеше поне да си свалиш летателния костюм.

— Има някой в колибата. Два-три пъти подаде глава и се огледа.

Видях и дим, сигурно седи до вратата и пуши.

— Двама са. Погледнах през задния прозорец.

Джейк не бе откъсвал поглед нито за миг от колибата. За пръв път осъзна колко добър е Флап в джунглата.

— Дръж, това е за теб. — Подаде му един калашник. — Зареден е. Пълен пълнител. На предпазител.

— Намери го захвърлен някъде, нали?

— Спокойно. Доста време ще им трябва, за да намерят собственика. Може и никога да не го открият. Дай си ми ножа. Чувствам се гол без него.

Джейк го извади от ботата си и му го подаде.

— Щеше да ти свърши страшна работа там. Трябваше да го забиеш в пръстта до ръката си, за да можеш да го хванеш веднага.

— Другия път. Дотогава старата Бетси тук ми е достатъчна. Благодаря за подаръка. Какво е положението?

— Лошите складираха оръжието в джунглата, за да не се вижда от въздуха. Повечето беше все още опаковано в сандъци. — Бая купчинка са натрупали, но далеч не е всичкото. Не може да се каже колко още има на кораба.

— Доста мислих — каза Джейк. — Според мен първата работа, щом се стъмни, е да премахнем двамата в колибата и да огледаме яхтата.

— Не можем да пуснем двигателя тук.

— Знам. Ще я отвържем и ще оставим течението да я отнесе надолу по реката. С ножовете ти ще отрежем прътове, с които ще я отблъскваме от брега. Когато се отдалечим на миля-две, палим и се изнасяме.

— Ами ако двигателят не запали?

— Ще останем на дрейф.

— Ще тръгнат след нас.

— Няма. Ще вдигнем във въздуха мунициите и ще потопим лодките.

Флап подсвирна тихо:

— Никога не си бил максималист, нали?

— Какъв е твоя план тогава?

— Рязвам двамата в колибата и вдигаме яхтата. Флотът да му мисли за оръжието. По всяко време могат да пратят бомбардировачи.

Джейк изсумтя недоволно:

— Твоята вяра в началството е наистина очарователна. Тук сме в чужда държава, предполагам Индонезия. Няма значение. Да кажем, че ни спасят и изслушат внимателно небивалиците ни — единственото, което Флотът ще направи, е да изпрати учтива нота до Държавния департамент. Оттам топката се прехвърля в Националния съвет по сигурността, където няма да си мръднат пръста. Това, че оръжието ще бъде продадено на някои смахнати революционери в Азия, Близкия изток или Африка, които ще го използват да направят възможно повече поразии и да изтрепят всеки, който не се съгласява с тях, ни най-малко няма да наруши съня на бюрократите. Когато некадърниците, които те пратиха във Виетнам, си начешат задниците, просто ще пратят нота на американския посланик в Индонезия, да я предаде на актуалните в момента. Те от своя страна могат да направят нещо или нищо. Предполагам, че някой от тях има дял в цялата операция. Пачката е огромна. Сигурно твоят каратист има достатъчно акъл да задели малко от парите за тази цел.

— Доста от оръжието е все още на кораба — посочи Флап.

— Трябва да взривим и него.

— Господи, дай ми сила! Бих искал да знам къде е малката армия, която ще осъществи зарята?

— Ти и аз.

Ле Бо се търкулна по гръб и скри лице в шепите си. След малко каза:

— Ти си надарен, Графтън, не мога да не призная. Лежиш си така, с дупка от куршум на ребрата, накиснат в собствените си лайна, и ми казваш, че „ти и аз“ ще взривяваме склад с оръжие и кораб! Глупости! Ще те усетят по миризмата от петдесет фута. Искаш да се направя на герой и вероятно да бъда убит.