Нелсън Демил - Полет 800

— Което трябва да означава, че е критично. Сигурен ли си, че си добре?

— Добре съм. Щом ти си добре. Дай ми пак Дом. Скоро ще се видим. Обичам те.

— И аз те обичам.

Фанели се върна на телефона.

— Как работиш с тия хора? — попита той. — Те нямат уважение към закона и полицията…

— Следят ли те, Дом?

— Да. Но се обадих да пратят още патрулни коли и след няколко минути ония задници зад нас ще бъдат спрени за неправилно шофиране.

— Браво. Дължа ти едно черпене.

— Едно ли? Дължиш ми много. Ей, Кейт изглежда страхотно. Чудесен тен. Доста си тренирала там, нали? Поотслабнала си. Искам да кажа, винаги си изглеждала страхотно, но виждам, че си отслабнала.

Естествено, разбирах, че говори на нея, а не на мен.

— Колко души бяха?

— Само четирима, обаче вдигнаха шум за четирийсет. Единият все викаше: „ФБР! ФБР! Възпрепятствате прочее и прочее“. Пък аз отговарям: „Полиция! Полиция! Отдръпнете се. Стойте настрани!“ и така нататък. Бях се уговорил с две ченгета от охраната на летището и те го обърнаха на проблем с юрисдикцията. Беше забавно, обаче по едно време стана напечено. Кейт окончателно реши нещата, като им заяви: „Ако нямате федерална заповед за арест или федерална призовка, настоявам… — загряваш ли? — … Настоявам да ме пуснете да мина“. Е, наоколо вече се бяха събрали митничари, още ченгета от охраната и Бог знае кой. Та тогава…

— Добре, ясно. Колко коли те следят?

Отговорът му се забави с няколко секунди.

— Бяха две… сега не виждам нито една. Трябва да даваш мигач, когато се престрояваш. Понякога хората си мислят, че са дали мигач, обаче…

— Добре. Кога предполагаш, че ще пристигнете?

— Не знам. Сега е час пик… шофьорът зад волана е новобранец…

— Новобранец ли? — чух да казва мъжки глас. — Кой е новобранец? Искаш ли ти да караш?

Бяха разменени шеговити остроти между трима мъже, които бяха усъвършенствали изкуството на обидата. Представях си как Кейт върти очи към тавана.

— Ще се видим, когато дойдете — намесих се и пак повторих номера на стаята. — Кажи на Кейт да изключи мобифона и пейджъра си, ако са включени.

— Ясно. До скоро, приятел.

— Още веднъж благодаря. — Затворих.

Джил дойде при мен и ме прегърна.

— Сигурно изпитваш огромно облекчение.

Отвърнах на прегръдката.

— Една тревога по-малко.

Тя ме хвана за ръце и ме погледна.

— Разбирам какво можеше да се случи, ако на летището не беше минало добре.

Не отговорих.

— Ще те оставя, за да посрещнеш жена си спокойно.

— Не, остани. Искам да се запознаеш с Дом Фанели…

— Някой друг път. Междувременно имаш нужда от нещо за пиене.

Джил се оттегли в стаята си.

Няколко секунди съсредоточено зяпах бара, после си налях скоч и отидох при прозореца.

Над града бяха надвиснали ниски облаци, обаче по телевизията предвиждаха за другата сутрин слънце.

Странно, помислих си, в какво се беше превърнало нещо, започнало като половин ден отпуска през юли, за да придружа жена си на панихида.

Кейт винаги бе имала представа накъде отиват нещата, обаче аз бях в пълно неведение. Почти пълно.

Що се отнасяше до Джил Уинслоу и Бъд Мичъл, техните лудории на плажа се бяха превърнали в класически случай на нещо нередно, извършено на неподходящо място в неподходящ момент.

И сега, след малко повече от пет години, всички тия пътища се бяха пресекли и утре играчите щяха да се срещнат в „Прозорците на света“.

На вратата се позвъни.

Надзърнах през шпионката и видях, че там стои Кейт. Стори ми се напрегната. Отворих и тя широко се ухили, хвърли сака си във фоайето и ме прегърна. Започнахме да се целуваме и прегръщаме, и да си говорим всевъзможни глупости.

След около минута я вдигнах във въздуха и я пренесох в дневната.

Тя се огледа.

— Да не си спечелил от лотарията, докато ме нямаше?

— Всъщност да.

Продължихме да се целуваме и прегръщаме и старият Джони се опитваше да се измъкне от палатката.

Тя ме хвана за ръка и ме притегли на дивана върху себе си. Добре, че Джил си беше в стаята.

— Сигурно имаш нужда от нещо за пиене — след няколко минути лудуване предположих аз.

— Не. Искам да ме любиш. Още сега. Спомняш ли си първия път, когато го правихме на моя диван? — И тя започна да си разкопчава блузата.

— Чакай… — спрях я аз. — Не съм сам в апартамента. Кейт вдигна глава и отново се огледа.

— С кого си?

— Моята спалня е ей там. А оная врата води до друга спалня.

— Аха… — Тя се надигна и аз се изправих. Кейт закопча блузата си. — И кой е в онази спалня?