Нелсън Демил - Полет 800

— Джон?

— Хм… ами, мисля, че трябва да се запознаеш с Джил Уинслоу, за да можеш да поставиш записа в контекста. В перспектива.

— Добре. Тя в стаята си ли е?

— Да. Освен ако пак не е отишла на черква. — Отидох при вратата й и почуках. — Джил? Госпожо Уинслоу?

— Да?

— Свободна ли си?

Тя отвори.

— Джил, запознай се с жена ми Кейт.

Джил се усмихна, отиде при Кейт и двете се ръкуваха.

— Приятно ми е да се запознаем. Джон малко се безпокоеше за вас на летището.

— При това основателно, както се оказа — отвърна Кейт и също се усмихна. — И на мен ми е приятно да се запознаем.

Анализирах положението и всичко ми се стори наред. Кейт не е от ревнивите и е професионалистка, а Джил Уинслоу беше дама до мозъка на костите си — освен, разбира се, по отношение на сексуалните си забежки на плажа. Обаче това се бе случило отдавна.

— Джон ми разказа малко за последните няколко дни — каза Кейт. — Как се справяш?

— Добре съм, благодаря. Мъжът ти е като скала.

Това навярно не беше подходящата дума с оглед на общия ни апартамент, обаче Кейт учтиво отговори:

— Да, може да се разчита на него. Искам да ти благодаря, че си била толкова откровена. Дори не мога да си представя какво ти струва това.

— Всъщност се чувствам по-добре, отколкото през последните пет години.

— Защо не пийнем шампанско? — предложих аз. Отворих бутилката, налях и се чукнахме.

— За завръщането на Кейт и за това, че Джил е тук — вдигнах тост аз.

— И за един велик детектив — прибави Кейт.

— И за… справедливост за всички хора, които са изгубили живота си… — прибави Джил.

Отпихме в мълчание, после Джил каза:

— Имам чувството, че преча на нещо, което би трябвало да е много интимно.

— Ни най-малко — побърза да я успокои Кейт. — С Джон вече се напрегръщахме и нацелувахме. Можем да оставим бойните си спомени за по-късно.

— Много мило от ваша страна, но…

— Не — прекъсна я Кейт. — Трябва да останеш. Имам да ти задавам страшно много въпроси и не знам откъде да започна.

— Всъщност историята не е чак толкова дълга и се свежда до това, че извърших нещо нередно — и нямам предвид любовната си връзка. Трябваше да проявя достатъчно смелост и да проговоря още преди пет години. Ако го бях направила, може би щях да съсипя живота на много хора, но други, сред които самата аз, щяхме само да спечелим от това.

Кейт известно време я наблюдава и виждах, че госпожа Уинслоу й е направила същото впечатление, каквото бе направила и на мен след запознанството ни в неделя сутринта.

— Понякога ни е трудно да взимаме трудни решения — отвърна жена ми. — Понякога стигаме до тях след дълги душевни терзания.

— Появата на мъжа ти вкъщи беше знак, че моментът е настъпил. — Джил ме погледна, усмихна се и продължи: — Освен това той е много убедителен. Но все пак ми се струва, че не съм взела правилното решение съвсем сама.

— Можеше да ме изгониш, обаче не го направи — възразих аз. — Ще ти кажа още нещо. Ако беше предала записа преди пет години, сигурно щяха да го унищожат. Така че в известен смисъл, наречи го съдба или шанс, ако щеш, това е било за добро.

Продължихме да си приказваме още малко. Това се нарича „разпускане на свидетеля“ — трябва да спечелиш доверието му и да го убедиш, че постъпва правилно.

Освен това се бях надявал, че Джил и Кейт ще се сприятелят, и надеждите ми като че ли се оправдаваха.

— Ти ли избра тази риза на Джон? — по някое време попита жена ми.

— Да. Той не можеше да напусне стаята, а аз можех, затова отидох да му купя нова риза.

— Кораловият цвят му отива — отвърна Кейт. — Подчертава тена му. Той никога не е носил нещо толкова ярко и модерно. Откъде я купи?

— От „Барнис“. Имат страхотни неща за мъже. Почувствах се изолиран от тоя разговор, затова се изправих.

— Отивам да поговоря с полицая при асансьора. Ще се върна след около час. Ако искате, гледайте записа, докато ме няма. Касетата е под матрака ми.

Излязох от апартамента и се запътих към асансьорите.

Униформеното ченге седеше на един от високите столове в малкото фоайе и четеше „Дейли Нюз“. Представих му се и му показах феберейската си лична карта, както и картата си на пенсиониран детектив от НЙПУ.

Седнах на съседния стол и го попитах:

— Кога свършва смяната ти?

— Свърши преди три часа — отвърна младият полицай, който според табелката на гърдите му се казваше Алварес. — А бе, кой е тоя Фанели? Има повече влияние от полицейския комисар!

— Той е човек, който търгува с услуги. Услугите са валутата на полицейското управление. Не можеш да взимаш пари, затова плащаш с услуги и получаваш услуги. Така стават нещата, така вървиш нагоре, така се пазиш да не си опариш задника.