Нелсън Демил - Полет 800

Тя се усмихна и се изправи.

— Ще си полегна.

Станах и аз.

— Мога да ти обещая едно — че ще престанат да ти оказват натиск да мълчиш в момента, в който направиш първото си публично изявление.

— Не усещам да ми оказват никакъв натиск. Изпитвам само огромно разочарование… от Марк и Бъд. Но го очаквах.

— Може би все някога ще осъзнаят, че светът не се върти единствено около тях.

— Няма да ги чакам дотогава. — Джил се усмихна и изчезна в спалнята си.

Отидох при прозореца и погледнах към парка. Небето малко се беше прояснило и хората се разхождаха по алеите.

Бях пуснал ламята на свобода и я бях насочил срещу Тед Наш и неговите приятели, които се опитваха да я върнат в клетката, да я убият или да я обърнат срещу мен.

Междувременно ламята хапеше Бъд, Марк и техните семейства, обаче не можех да отвличам вниманието си със странични проблеми.

Никога не бях мислил, че ще е лесно или приятно — но отначало го виждах само като абстрактен проблем. Сега, когато се бяха събрали всички играчи — Кейт, Грифит, Наш, Кьоних и много резерви като Дом Фанели, Мари Губитози, Дик Карнс и други — всичко започваше да става лично и съвсем истинско.

Знаех, че за хората от боинга на ТУЕ и техните роднини винаги е било истинско.

Беше 16:32. Седях в дневната в „Плаза“ и чаках Дом Фанели да се обади с думите „Операцията изпълнена“ или нещо подобно. Според записаното съобщение на „Делта“ самолетът на Кейт от Кайро беше кацнал навреме в 16:10. Струваше ми се, че вече би трябвало да се е обадил. Телефонът в стаята обаче мълчеше. Проверих мобифона си за съобщения. Нямаше.

— Защо не му се обадиш? — попита Джил.

— Той ще ми се обади.

— Ами ако има проблем?

— Той ще ми се обади.

— Изглеждаш прекалено спокоен — отбеляза тя.

— Добре съм.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Да, обаче ще изчакам да ми се обадят, за да видя дали имам нужда от една, или две чаши.

— Нямам търпение да се запозная с Кейт.

— И аз нямам търпение да я видя. Мисля, че ще ти хареса.

— А аз дали ще й харесам?

— Защо не? Много си симпатична.

Тя не отговори.

В 16:36 реших да изчакам до без петнайсет и да се обадя на Фанели.

В 16:45 си представих Дом Фанели под федерален арест, Кейт в автомобил с Тед Наш и обаждане от Наш, за да ме осведоми, че я разменя за Джил и записа. Почти чувах гласа му: „Джон, с Кейт ще прекараме няколко приятни дни в едно скривалище, докато не ни предадеш госпожа Уинслоу и нейното домашно видео“.

За пръв път от много години изпитах истински страх, който стегна гърлото ми.

Замислих се за отговора си в случай, че Тед Наш поискаше откуп. Знаех, че това копеле няма да играе по никакви правила. Неговият ендшпил се свеждаше до пълен блок — той искаше Джил, видеозаписа, Кейт и мен. Затова, каквото и да отговорех на исканията му, щеше да мами и лъже и нямаше да има размяна на пленници — щеше да има само клане. Следователно единственият ми възможен отговор щеше да е „Върви на майната си“.

Погледнах Джил. Нямаше да я предам на Тед Наш.

Замислих се за Кейт. Тя щеше да ме разбере.

— Не изглеждаш добре — каза Джил.

— Нищо ми няма. Наистина.

Тя взе мобифона си.

— Обаждам се на детектив Фанели.

— Недей. Аз ще му се обадя. — Включих мобифона си и изчаках сигнал за съобщение, но нямаше. Изключих го, протегнах ръка към стационарния телефон в стаята и точно в тоя момент той иззвъня. Оставих го да звънне повторно и вдигнах.

— Кори.

— Наврях му го — осведоми ме Дом Фанели.

— Дом…

— Пълен боклук. Откъде го познаваш тоя задник? Ето ти Кейт. Сърцето ми отново започна да бие.

— Джон, добре съм. Но само каква сцена беше. Тед…

— Къде си сега?

— В една полицейска кола с Дом.

Погледнах Джил, дадох й знак с палци нагоре и тя се усмихна.

— Джон, Тед Наш е жив — каза Кейт. — Беше на летището…

— Да. Знам. Но имам и добра новина.

— Нима това, че е жив, е лоша новина? Какво става, по дяволите?

— Дом каза ли ти нещо?

— Не, но успях да се досетя за някои неща. Дом казва, че не знаел нищо, освен че си го пратил да ме вземе и да ме заведе при теб. Защо не си тук? Какво става?

— Ще ти кажа, когато се видим.

— Къде си?

— Ще видиш, когато пристигнеш. Най-добре да не разговаряме по телефона. — Прибавих: — Липсваше ми.

— И ти ми липсваше. Не очаквах тъкмо такова посрещане. Какво иска Тед, по дяволите?…

— Това наистина е дълга история.

— Откри ли?…

— По-късно.

— А ти добре ли си?

— Да. Обаче положението е малко напечено.