Кони Мейсън - Жената на разбойника

Нима искаш цял живот да не познаеш радостта да се любиш с внимателен и мил мъж, запита един глас вътре в нея.

Заспа, преди да успее да си отговори.

Когато се събуди на другата сутрин, Коул още беше слаб, но бе твърдо решил да възобнови търсенето на откраднатите пари. Вече бе посветил на този случай повече време от обикновеното и искаше да продължи нататък. Колкото повече останеше с Дона, толкова по-трудно щеше да му бъде да си отиде, когато дойде моментът.

— Сигурно нямаш намерение пак да копаеш — запита тя, когато Коул стана от масата и нахлупи шапката си. — Още не си достатъчно силен. Раната ще започне да кърви.

— Ще опитам — каза сурово Коул. Срещна погледа й и го задържа. — Останах тук повече, отколкото трябваше. Разбрах го снощи. Ако скоро не си тръгна, нещата между нас може да станат… неуправляеми.

Дона не намери какво да отговори. Коул бе казал самата истина. Ако останеше още, решителността й щеше да се стопи. Никога преди не се бе чувствала толкова безпомощна. Дори когато Били я биеше, тя успяваше да опази контрола над сетивата си. Но близостта на Коул я караше да загуби всякакво чувство за действителността. Страхуваше се, че когато той си тръгне, ще отнесе част от нея със себе си.

Коул въртеше лопатата с мрачна решителност. Слънцето се издигна високо в безоблачното небе, а той не преставаше да копае. Пот оросяваше челото му и се стичаше на ручейчета по гърба му. Спря само веднъж, колкото да свали ризата и шапката и да изтрие потта от челото с кърпата си.

Някъде преди обяд Дона му донесе студена вода. Чувстваше се донякъде виновна, че го оставя да копае, макар да знаеше, че от това няма да има полза, а само болки в гърба. Парите не бяха в земята, изобщо не бяха заравяни.

Коул копаеше като побеснял. Бе разровил всяко възможно скривалище, за което можеше да се сети, но усетът му подсказваше, че парите са някъде наблизо. Трябваше да бъдат. Коб не беше имал време да ги отнесе надалече. Логиката сочеше, че ги е скрил в колибата или някъде наоколо. Той стисна зъби, за да преодолее тъпата болка в рамото, и продължи да копае.

Когато стана непоносимо горещо, Коул усети, че отпада. След като Дона му донесе обяд и още една чаша вода, той изпи водата, но остави храната. Раната го болеше ужасно, а в корема му сякаш препускаха бизони. Знаеше, че трябва да спре, но някакъв извратен демон го подтикваше да продължава. Демон, чието име бе желание.

Беше гладен и разстроен от чувствата си към вдовицата на Коб. Не биваше да желае Дона по този начин. Не биваше да остави друга жена да се вмъква между него и спомена за Утринна мъгла. Нещо повече, трябваше да накара Дона да му каже къде са скрити парите. Друг мъж в неговото положение нямаше да бъде така великодушен с вдовицата на един разбойник, помисли той, а щеше да я принуди да му покаже скривалището или да си понесе последиците.

Дона не можеше да понесе да гледа как Коул копае до припадък. Когато видя кръвта да избива по новата превръзка, която му бе сложила сутринта, тя разбра, че е време да се откаже от мечтите си да използва откраднатите пари, за да започне нов живот. Такива твърдоглави хора като Коул заслужаваха почтено отношение.

Когато го видя да се влачи към колибата, тя изтича да му помогне.

— Защо се инатиш така? Парите не са твои.

— Моята работа е да ги намеря. Мразя провалите — каза той със стиснати зъби. — Като си почина малко, ще продължа да копая. Тия пари трябва да са някъде тук, надушвам ги.

— Тук са — каза Дона, когато Коул се стовари на стола.

Отначало той помисли, че не е чул добре.

— Какво каза?

— Казах, че парите са тук.

Ястребовият му профил стана още по-суров.

— Защо, по дяволите, чака толкова време, за да ми кажеш? За бога, момиче, можех да съм прибрал парите и отдавна да съм се махнал оттук!

Дона вдигна брадичка.

— От Били не съм получила нищо, освен болка и унижения. Длъжник ми е. А сега е мъртъв — защо да не получа и аз нещо заради всичките нещастия, които ми е причинил?

— Първо, парите не принадлежаха на Коб и не са и твои.

В сините очи на Дона се разгоря застрашителен пламък.

— Кой ти е дал правото да се правиш на съдия? Не разбираш, нали? Не можеш да си представиш какво трябваше да изтърпя през тези пет години. Бях на петнайсет, когато Били ме купи; дете, никога не познало любов и внимание. С тези пари можех да си осигуря много по-добър живот от този, който познавам. Без тях съм нищо.

Тя закрачи из колибата с все по-нарастващо вълнение.