Кони Мейсън - Жената на разбойника

— Бягащият лос — повтори тя. — Кой е той?

— Вожд на сиукско племе. Живях известно време с тях.

— Там ли срещна Утринна мъгла?

Зелените очи на Коул потъмняха от спомена.

— Утринна мъгла беше полусестра на Бягащия лос. Мисля, че се влюбихме един в друг още в мига, когато очите ни се срещнаха. За нещастие, нямахме много време да бъдем заедно. Налагаше се да напусна племето малко след като се оженихме. Докато ме е нямало, селото била нападнато от воини на племето гарвани. Утринна мъгла беше една от жертвите.

Сърцето на Дона се сви от съжаление. Мъчителната болка, която личеше в зелените дълбини на очите на Коул, показваше, че той все още обича мъртвата си жена. Сигурно е чудесно да бъдеш обичана по този начин, замечта се Дона. Тя не бе познала любовта. Майка й се боеше да показва открито привързаността към дъщеря си. Бащата на Дона беше ревнив и искаше цялото внимание на Зимно небе само за себе си. Ако поне веднъж в живота си познае такава любов, каквато Коул бе изпитвал към Утринна мъгла, това щеше да бъде невероятно блаженство. Тя обаче знаеше, че не бива да иска неща, които никога няма да се случат.

— Съжалявам.

Коул сви рамене.

— Това беше отдавна. Останах при Бягащия лос четири години, преди да разбера, че повече не мога да бягам от света. Не съжалявам за годините, прекарани с племето, научих се да действам, да мисля и да живея като сиуксите. Тези познания ми помогнаха в работата ми и много пъти са ми спасявали живота.

— Защо не си се оженил повторно?

Дона съжали за въпроса още щом го изрече. Не беше нейна работа. Когато Коул си отиде, тя вече никога няма да го види.

Коул отмести очи и си представи Утринна мъгла в деня, когато се разделиха. Очите й бяха замъглени от сълзи, но усмивката й казваше, че знае, че той ще се върне при нея. Любовта им беше предопределена да трае вечно.

— Никоя жена не можа да замести Утринна мъгла в сърцето ми — каза Коул. — Някой ден ще обикнеш някого така и ще разбереш.

Дона го погледна и усети, че вече разбира. Страхуваше се от това, което Коул я караше да чувства. Но вместо да се задълбава в сърцето си и да търси обяснение, тя изведнъж се изправи.

— Искаш ли още бульон?

— Не, сега не. Но се чувствам по-добре. До утре ще съм достатъчно закрепнал, за да продължа търсенето. Трябва да намеря парите, преди Сам и Спайдър да се върнат.

Вгледа се внимателно в нея, очаквайки, че тя ще каже нещо, но остана разочарован, когато тя замълча.

Дона се обърна настрана, знаеше какво иска Коул от нея. Но не можеше да му даде тези пари. За нея това беше въпрос на живот и смърт.

Коул загледа Дона, която се занимаваше с домакинските си работи. Беше се променила, откакто я видя за пръв път преди няколко дни. Очите й вече не гледаха така подплашено, изострените черти на лицето й се бяха отпуснали. Сега изглеждаше някак въздушна и доста по-самоуверена. Понякога му се виждаше дори невинна като дете. И уязвима. Трудно му беше да повярва, че е била интимна с Коб и неговите сподвижници.

Запита се какво ли ще прави тя, когато той си тръгне оттук. Не му беше трудно да се сети защо казва, че не знае къде са откраднатите от влака пари. За съжаление, жена без пари и перспективи нямаше голям избор. Плячката от обира щеше да й осигури нормален живот занапред. Донякъде разбираше защо отрича, че знае къде са парите. Но той беше дошъл да върши работа и чувствата тук нямаха място.

Когато стана време за вечеря, Коул се почувства достатъчно силен, за да стане и да седне до масата. Изми се в кофата с вода, която Дона бе оставила пред вратата, и седна до разклатената маса. Когато тя сложи пред него чиния с вкусна заешка яхния и кнедли, той залапа с голям апетит. Утре щеше да продължи търсенето, затова имаше нужда да се подсили и да закрепне колкото може по-скоро.

— Как е рамото ти? — запита Дона.

— Наболява малко — отвърна той, макар в действителност да усещаше доста силна болка.

— Тая вечер ще спиш на леглото. По-удобно е, отколкото със завивките на пода.

— Можем да спим и двамата на леглото, както снощи.

От думите му тя разбра, че не е бил така замаян, както го мислеше.

Лъжицата й издрънча, удряйки се в чинията.

— Аз… тоест, ние… Не би могъл да помниш…

— Спомням си — каза дрезгаво Коул. — Спомням си колко празни бяха ръцете ми, когато се събудих и тебе те нямаше.

— Ти мислеше, че съм Утринна мъгла.

— Ясно ми беше коя си, момиче. Освен това, с какво може да ни навреди да спим на едно легло? И без това съм твърде слаб, за да направя каквото и да било.