Кони Мейсън - Пиратът принц

Обърна се рязко и се отдалечи.

— Няма да приема да ме подминаваш като празно място — измърмори Сафие под нос. — А хурията, която те отне от мене, скоро ще изчезне от живота ти.

Стиснала упорито челюсти, Сафие побърза да намери съперничката си. Веждите на Уилоу се вдигнаха изненадано, когато Сафие се вмъкна внезапно в стаята й.

— Време е — каза тя. — Всичко е приготвено. Купих гръцки дрехи и наех един рибар да те откара до Гърция.

— Днес ли?

Сега, когато беше дошло време да избяга, Уилоу усети странна празнота. Приписа я на очакването, макар да знаеше, че усещането по-скоро има нещо общо със загубата.

— Утре. Времето обещава да бъде хубаво, а Али Хара спомена, че принц Тарик ще се среща с капитаните на своите кораби. Ще бъде зает през по-голямата част от деня. Ще дойда за тебе след закуска.

След като Сафие излезе, Уилоу се отпусна на леглото. Това искаше тя, нали? Може би не го искаше, но трябваше да го направи. Тарик нямаше да се поколебае да я даде за наложница на Ибрахим, и тя го мразеше заради това, въпреки страстта, която бяха споделили. Щеше да замине, без да поглежда назад, но винаги щеше да помни Тарик. Може би с нежност, но и като мъжа, който беше откраднал невинността й и я беше предал.

Щеше да го помни и като мъжа, който беше събудил чувствеността й и беше намерил пътя към сърцето й.

Сякаш мина цяла вечност до следващата сутрин, когато Уилоу очакваше идването на Сафие. Не беше виждала наложницата от предния ден. Дали Сафие не я беше излъгала? Времето изтичаше. Щом пристигнеше известие от Ибрахим, щяха да му я пратят. Тарик не й беше оставил никакъв друг избор, освен да избяга от тази недопустима ситуация.

Вратата се отвори и Сафие се вмъкна вътре с вързоп дрехи в ръцете.

— Време е — каза наложницата, пъхвайки вързопа в ръцете на Уилоу. — Ето кафтана и воала, които обикновено слагам, когато излизам от сарая. Никой няма да те спре, докато ги носиш. А това — добави тя — са гръцки дрехи. Облечи ги под кафтана.

Уилоу разгърна кафтана, остави го настрана и разгледа донесеното от Сафие. Имаше няколко фусти, черна пола, бяла блуза с ширит, който се връзваше на врата, престилка и бяла шапка. Освен това Сафие беше донесла черни чехли и памучни чорапи. Явно беше помислила за всичко.

Уилоу бързо смъкна прозрачните харемски дрехи и надяна селската носия. От дълго време не се беше чувствала така удобно, както в тези дрехи. Сложи бялата шапка в джоба си, докато й дотрябва, после надяна пъстрия кафтан и метна воала на главата си, закрепвайки го с тънка сребърна лента.

— Готова съм — каза тя, поемайки си дъх на пресекулки. Сафие пъхна в ръцете й малка кесия с пари, после отстъпи назад, за да я огледа.

— Да, добре е. Никой няма да те заподозре. Слушай внимателно, докато обяснявам какво трябва да правиш.

Уилоу се наведе напред, за да не пропусне нито дума от инструкциите на Сафие.

— Ще те заведа до градинската вратичка и ще ти покажа пътя до един пуст бряг, където ще намериш рибаря, на когото платих да те откара до Гърция.

— Не знам как да ти благодаря — изрече искрено Уилоу. Хитра усмивка се плъзна по лицето на Сафие и това трябваше да предупреди Уилоу да бъде нащрек.

— Изчезването ти от живота на Тарик ще бъде достатъчна благодарност. — Тя отвори вратата и надникна навън. — Безопасно е, няма никого.

Уилоу изпусна дъх, който осъзна, че беше задържала, когато Сафие й махна. След като се убеди, че маскировката й е безупречна, тя последва наложницата в градината.

Сафие я отведе до вратичката, която и самата Уилоу вече беше открила лично. Наложницата отвори тайния вход и застана настрани, докато Уилоу минаваше покрай нея.

— Пътят към брега започва оттатък овощната градина — посочи Сафие. — Късмет.

— Рибарят говори ли турски?

— Малко, но няма защо да се тревожиш; знае какво трябва да прави.

— Ами ако…

Думите й замряха, когато Сафие хлопна вратичката под носа й. Уилоу нямаше друг избор, освен да тръгне напред и да се моли съдбата да бъде благосклонна към нея.

Дотук добре, помисли тя, докато бързаше към овощната градина и пътеката към свободата. Не видя никого — добър признак, че пътят почти не се използва. Но облекчението и стана още по-осезаемо, когато влезе в градината и се остави на нейната закрила. Земята под дърветата беше изпъстрена със сенки и слънчеви петна, предоставяйки хладно и мирно убежище. Но Уилоу беше прекалено съсредоточена върху намирането на пътя, за да го забележи.