Кони Мейсън - Пиратът принц

Хладно осъзнаване се плъзна по гръбнака му, докато наблюдаваше как вързопът полека потъва под водата.

— Божичко! — извика той, призовавайки християнския бог на майка си. — Това копеле хвърли Уилоу във водата и я остави да се удави! Аллах, разпъни платната ни — замоли се той. — Трябва да стигнем до нея, преди да се е удавила, Мустафа.

— Може би вече е твърде късно.

Тарик гневно се нахвърли върху него.

— Не говори така! Не мога да я загубя!

Уилоу беше отлична плувкиня. Беше се учила в езерото край провинциалното имение на баща си. Но водата беше толкова студена, че тя едва можеше да движи ръцете си, за да се изтласка на повърхността. Усещайки, че дробовете й ще се пръснат, тя зарита с крака и се поиздигна, но тежките й поли я теглеха надолу.

По някакъв начин отчаянието и силното желание за живот й дадоха силата да отхлаби фустите и да ги изрита. Нуждата от въздух беше толкова силна, че тя трябваше да мобилизира всяка частица воля. Но силата на волята не беше достатъчна; трябваше да диша. Пое си дъх, очаквайки водата да нахлуе в измъчените й дробове. Вместо това пое дълбоки глътки остър солен въздух. Беше стигнала повърхността.

Незатруднявана вече от фустите, тя заплува към приближаващата се лодка, молейки се да стигне навреме, преди да е замръзнала до смърт или да се е уморила толкова, че да не може да продължи.

Продължи да плува, докато ръцете й не натежаха и краката й не започнаха да тежат като олово. Една вълна я блъсна. Тя се нагълта с вода и се задави. Но продължи да плува, докато вече не усещаше тялото си, а дробовете й пламнаха.

Беше уморена, толкова уморена. Колко още можеше да продължи, преди ръцете да откажат да й служат и краката да се превърнат в мъртва тежест? Недостатъчно дълго, осъзна тя, усещайки как започва да потъва под водата.

— Виждаш ли я? — запита тревожно Мустафа.

— Не. — Напрегната тишина запулсира между тях. — Ето я, тук е, плува до левия борд! — извика Тарик. Наведе се и протегна ръка. — Уилоу, хвани се за ръката ми!

— Не те чува, принце.

— Потъва! Не мога да я оставя да умре, Мустафа. Свий платното, скачам.

Даде далекогледа на Мустафа, свали ризата си, изрита ботушите и се гмурна във водата. Когато вълните започнаха да отнасят Уилоу далече от него и тя потъна, той заплува с уверени движения към мястото, където я беше видял за последно. Видя главата й да се подава на повърхността и отново да потъва. Страхът, че тя ще се удави, накара адреналина да забушува в тялото му. Поемайки си дъх, той се гмурна под развълнуваната водна повърхност и заплува надолу… надолу… надолу…

Не виждаше друго освен риби и мътна вода. Продължи да плува наоколо, докато въздухът му свърши, после се издигна към повърхността, пое си още един дълбок дъх и отново се гмурна. Нямаше да се предаде. Тогава я видя. Тя се носеше към него, русата й коса се гънеше призрачно около лицето и раменете й. Хващайки един дълъг кичур, той го уви около китката си и я задърпа нагоре… нагоре… нагоре…

Излязоха заедно на повърхността. Задъхан, той полека я задърпа към лодката. Мустафа му помогна да я качи вътре. Щом тя се озова на борда, Тарик също се прехвърли в лодката.

— Диша ли? — запита той с тракащи зъби.

— Не, принце.

Тарик коленичи над нея, по-уплашен от когато и да било досега в живота си. Нямаше да я остави да умре. Не заслужаваше да умира. Беше невинен залог в неговата игра с Ибрахим.

— Изкарай водата от дробовете й — подкани го Мустафа. — После й вдъхни живот. Виждал съм го веднъж. Отвори устата й и й дай от дъха си.

Отчаян, Тарик направи това, което му каза Мустафа. Най-напред обърна Уилоу по корем и нежно притисна длани върху гърба й няколко пъти, докато от устата й не потече вода. Тогава я обърна, повдигна главата й и започна да вкарва въздух в устата й.

Леко изпъшкване. Почти неуловим дъх, после още един и още един, докато гърдите й не започнаха да се вдигат и да спадат на равни интервали и тя започна сама да си поема дъх на малки глътки. Но беше толкова бледа и неподвижна, че Тарик се уплаши за живота й.

— Трябва да я върнем в сарая — каза той.

Загърна я със сухата си риза и я прегърна, за да сподели с нея малкото си телесна топлина, останала му след плуването в студеното море.

Мустафа обърна лодката и я насочи към пристанището. Завиха около издадения бряг и скоро стигнаха кея пред селището на пиратите.

Тарик не обръщаше внимание на любопитните зрители, докато Мустафа привързваше лодката към кея. В мига, когато тя беше здраво завързана, той скочи на брега с Уилоу на ръце и се затича към сарая, като не преставаше да следи и за най-малкия измъчен дъх, който излизаше от дробовете й. Ако тя умреше, щеше да прати Сафие в най-мрачното ъгълче на ада.