Кони Мейсън - Пиратът принц

Излезе от сенките под слънчевата светлина и сподави един радостен вик, когато видя тясна утъпкана пътека. Измина кратко разстояние, преди да долови мириса на морето, и разбра, че е близо до целта си. Прегази една ивица крайбрежни треви, която я отделяше от водата, без да обръща внимание на тръните, които се закачаха за кафтана й, докато бързаше напред.

Паника се надигна у нея, когато не намери лодката, която трябваше да я откара до Гърция. Но после я видя, след като заобиколи края на заливчето. Замаха трескаво и закача лодката да стигне до нея. Когато тя спря в пясъчната плитчина, Уилоу нагази през водата към нея и рибарят я изтегли вътре.

— Благодаря — изрече Уилоу.

Рибарят изсумтя, но без да отговори. Уилоу седна на дървената скамейка и свали воала и кафтана, скривайки ги отдолу. Ако всичко се развиеше добре, нямаше да има нужда от тях.

Рибарят, чието лице беше скрито от широкополата му шапка, подкара лодката към открито море.

Тръпка на възбуда пробяга през Уилоу. Най-после свободна! Никога повече нямаше да види красивото лице на Тарик и мъжественото му тяло, нямаше да си пожелава греховни неща. Щом се върнеше у дома, щеше да се оттегли в провинцията и да заживее като стара мома, залъгваща се с мечти за единствения път, когато я беше любил принц.

Опитваше се да мрази Тарик, но не можеше да призове това чувство. Единственото, което изпитваше, щом помислеше за него, беше… Не, нямаше да си позволи да мисли на Тарик като за нещо друго освен като за безсърдечен пират.

— Колко време трябва, за да стигнем до Гърция? — запита тя на турски, а после на английски, когато рибарят не отговори.

Той дори не я погледна. Беше чувала, че рибарите са мълчаливи, но това беше нелепо. Не искаше да си бъбри с него. Достатъчно беше да знае, че е поела пътя към свободата.

Сладка свобода; почти усещаше вкуса й.

С озадачено изражение на лицето Али Хара се обърна към Сафие, когато тя се върна от градината.

— Мислех, че си на разходка. Видях те да излизаш от градинската вратичка.

Сафие му се усмихна подкупващо. Беше сигурна, че никой не е видял Уилоу да излиза през вратичката, и мълчаливо се поздрави как умно се е отървала от жената, която беше привлякла вниманието на Тарик. Сафие не беше глупава. Въпреки че отричаше, нейният принц беше се увлякъл по бледата англичанка, а Сафие беше уредила да се отърве от Уилоу по такъв начин, че никой никога да не я намери.

— Въобразяваш си, Али Хара. Както можеш да видиш, тук съм.

Али Хара не й повярва. Познаваше я твърде добре и усещаше кога лъже. Сграбчи раменете й с дебелите си пръсти и я разтърси предупредително.

— Лъжеш, жено. Не излизай от харема. Отивам да доведа господаря.

— Недей! — замоли се Сафие.

Плановете й започваха да се объркват и не й оставаше нищо друго, освен да продължи да плете паяжина от лъжи.

Али Хара й хвърли поглед през рамо, който не предвещаваше нищо добро, и бързо се отдалечи.

Сафие прокле лошия си късмет. С нетърпение беше очаквала отново да се събере с принц Тарик, но сега нямаше друг избор, освен да отрича, че знае нещо за отсъствието на Уилоу. Ако можеше да направи каквото си знае, принцът нямаше дълго да оплаква загубата си. Щом само се върнеше в леглото му, щеше да се погрижи той да забрави бледата англичанка.

В този момент Тарик нахлу в харема, следван плътно от Али Хара.

— Какво си направила, Сафие?

Тя трепна, но не отстъпи пред гнева на Тарик.

— Нищо не съм направила, господарю.

— Али Хара ми каза друго. Къде е Уилоу?

Тя вдигна рамене.

— Не знам, господарю.

— Претърси харема, Али Хара. Намери Бейба и виж дали Уилоу е с нея.

Тарик фиксира Сафие с пронизителен поглед, предназначен да я сплаши.

— Кой е излязъл от харема с твоите дрехи?

— Не знам. — Тя му се усмихна. — Али Хара лъже. Какво ти е казал? В какво ме обвиняваш, господарю?

Али Хара се върна с Бейба.

— Господарката Уилоу не е в харема — съобщи евнухът. — Страхувам се, че я няма, господарю. Можеш да ми вземеш главата, ако искаш, защото я изпуснах.

— Ако трябва някой да бъде да е наказан, това е Сафие. Тя е научила Уилоу как да избяга.

— Милост, господарю — замоли се Сафие. — Нямам нищо общо с изчезването на господарката Уилоу. Може би е откраднала кафтана и воала ми и…

— Стига! — изръмжа Тарик. — Истината, Сафие. Ще ми я кажеш. Ако ме излъжеш, ще те набия.

Сафие тръпна. Не трябваше да става така. Тя не беше планирала нещата да се развият по този начин. Всичко, което искаше, беше да се освободи от Уилоу… завинаги.