Кони Мейсън - Пиратът принц

— Донеси пръчките, Бейба — заповяда Тарик. — Бастонада!

Сафие затрепери. Беше чувала, че болката е непоносима, а тези, които бяха наказвани по този начин, не можеха да ходят седмици наред. Тя осъзна, че не би могла да издържи такава болка.

Падна на колене пред Тарик, сграбчвайки полите на робата му.

— Моля те, господарю, не ме бий. Ще ти кажа всичко. — Думите й напираха. — Господарката Уилоу беше нещастна тук, ето защо предложих да й помогна да замине. Дадох й дрехи и пари, показах й вратичката в градината и я упътих към брега. Един рибар трябваше да я посрещне там и да я откара в Гърция с лодката си.

— Предполагам, ти си уредила лодката — изфуча Тарик.

— Да, но само защото съжалявах господарката Уилоу. Султан Ибрахим не е добър човек. Тя нямаше да бъде добре в харема му.

— Къде трябваше да я вземе лодката?

— На северния бряг. Никой не ходи там.

Тарик се вгледа в Сафие. Наистина ли беше загрижена за благополучието на Уилоу? Състрадание ли бе чувството, което я беше подтикнало да не му се подчини? Най-вероятно ревност, реши той. Като единствена обитателка на харема Сафие беше станала разглезена и капризна. Но още по-обезпокояваща беше мисълта, че тя е способна и на убийство, за да получи каквото желае. Той трябваше да намери Уилоу, преди… преди какво? Посоката на мислите му беше твърде ужасяваща, за да продължи.

— Не изпускай Сафие от очи, Али Хара — заповяда той, запътвайки се към вратата. — Бях прекалено мек.

— Къде отиваш? — извика Сафие.

— Да намеря Уилоу, а ти започни да се молиш тя да е жива и здрава.

Петнадесет минути по-късно Тарик и Мустафа отплаваха от залива в лодката на принца. Тарик взе курс към северния бряг, молейки се да стигне навреме, за да прихване лодката, която трябваше да откара Уилоу надалече, може би към смъртта й.

Островът ставаше все по-малък, докато лодката летеше напред с вятъра. Уилоу започна да се отпуска и да обръща повече внимание на рибаря. Макар че беше облечен като рибар, нещо у него я притесняваше. Внимаваше да не я гледа в очите, което не беше добър знак.

— Колко време трябва, за да стигнем сушата? — запита тя на турски.

Рибарят изсумтя.

— Разбираш ли какво ти казвам? Още едно изсумтяване.

Разочарована, Уилоу се върна към безмълвните си размишления. Смущаваше се, че не може да говори гръцки, защото се беше запътила към Гърция. Нямаше представа как ще се справи, щом стигне крайната си цел, но благодарение на Сафие поне имаше пари. Лениво се вгледа назад в отдалечаващия се бряг и ахна на глас, когато забеляза друга лодка да се приближава бързо към тях.

— Виж! — извика тя, показвайки платното на рибаря.

Очевидно той я разбра достатъчно добре, защото погледна в посоката, където тя му сочеше. После изригна проклятие на език, който Уилоу разпозна като турски. Какво ставаше тук? Защо рибарят се преструваше, че не я разбира?

Той извади отнякъде далекоглед и го вдигна към окото си. Този път изригна цял низ ругатни.

— Какво има? — извика Уилоу.

— Лодката на принца — каза рибарят на съвършен турски, стряскайки Уилоу.

— Кой си ти?

Той не отговори. Тя загледа в ужас как той оставя лодката без управление и посяга към нея. Гласът й се издигна панически.

— Какво правиш?

— Надявах се да бъде по-далече от брега, но няма време. Ако принцът ме познае, мъртъв съм.

Когато накрая успя да види лицето му, Уилоу разбра, че е била предадена. Очите му бяха потъмнели от отчаяние под дебели, гъсти вежди, и тя разбра, че е турчин. Рибарят не беше никакъв рибар, а пират, подкупен да… какво? Да я убие?

— Защо искаш да ме убиеш?

— Платиха ми много пари и… още. Не се бори. Трябва да стане бързо, преди принцът да ни настигне.

Притискайки я към борда на лодката, пиратът извади нож от пояса си. Уилоу нямаше намерение да умира без борба. Хвърли изпълнен с надежда поглед към лодката на Тарик и сърцето й падна в петите. Нямаше начин той да стигне до нея навреме. Тя нямаше на кого да разчита, освен на себе си. Когато пиратът замахна с ножа си, Уилоу успя да помисли само за едно. Правилно или не, но тя се метна през борда, тупвайки с плясък в ледената вода.

Дърпана от тежките си поли, тя потъна под водата. Последното нещо, което чу, беше смехът на пирата.

Тарик вдигна далекогледа към окото си и сърцето му едва не спря, когато видя борбата на борда на лодката.

— Какво, по дяволите, става там? — запита се той на глас.

— Какво става? — запита Мустафа.

— Някакъв вързоп дрехи тъкмо падна зад борда — отвърна Тарик.