Кони Мейсън - Пиратът принц

Изрече кратичка молитва, затвори очи и се приготви да умре. Избегна смъртта за малко, когато нещо твърдо се вкопчи в краката й, внезапно прекъсвайки плъзгането й към вечността.

Усети се издърпана назад въпреки тегленето на водата, мъчително, инч по инч. След може би цяла вечност, поне така й се стори, беше изправена на крака и натикана в каютата си. Дишайки тежко, тя се опита да овладее треперенето си Изтри водата от очите си и се взря в своя спасител. Треперенето й се засили, когато погледна в очите на ада с цялата му ярост.

— Да не си полудяла? — викна Тарик. — Какво те прихвана да излизаш от каютата?

Уилоу преглътна мъчително, отстъпвайки пред гнева му.

— Аз… уплаших се да не си паднал зад борда. Думите й го накараха да застине, но след моментно колебание яростта му избликна отново.

— Разбери! Нищо не можеш да направиш, ако аз падна във водата. Ако не те бях видял, сега щеше да бъдеш храна за рибите.

Уилоу трепна и сведе глава. Тарик не можеше да се изкаже по-ясно Тя не биваше да излиза от каютата, сега вече го знаеше. Но тогава това й изглеждаше най-правилното, нужно и неотложно нещо.

Тя го изгледа през гъстите си златисти ресници.

— Благодаря ти, че ми спаси живота. Разбирам, че постъпих безразсъдно. Не знам какво щях да правя, ако беше паднал във водата. Без твоята закрила щях да стана плячка на екипажа ти. Мустафа нямаше да ми бъде от помощ, защото не ме харесва.

Корабът подскочи и пак хлътна между две вълни. Тарик остана прав, но Уилоу залитна право в силните му ръце. Разтворил широко крака срещу яростните пристъпи на вълните, той задържа треперещото й тяло, докато корабът не се поуспокои.

— Ще потънем — прошепна тя. — Корабът ще бъде залят.

— Няма. Добре е построен, няма да потъне. Трепериш. Сваляй мокрите дрехи и лягай в леглото. Ще те вържа, за да не паднеш. Побързай, трябва да се връщам при хората си.

Уилоу се поколеба. Не носеше нищо под ризата и шалварите и не можеше да се съблече, докато той я гледа. Като усети дилемата й, Тарик хвана мократа й риза и я издърпа през главата й. Няколко бързи движения и шалварите я последваха на пода.

Дъхът му спря. Мигновената възбуда не беше нещо, което да му се случва често, но рядко беше виждал тяло, така съвършено като това на Уилоу. Дори пищните извивки на Сафие не можеха да се сравняват със стройната фигура на Уилоу. Единственото, което разваляше съвършенството й, беше телесното окосмяване, каквото не беше свикнал да гледа, макар че трябваше да признае, че светлият мъх по хълмчето й беше привлекателна гледка. Телата на туркините бяха системно почиствани от всякакви косми — обичай, който чужденките трябваше да възприемат.

Съжаление оцвети думите му.

— Лягай. Премръзнала си и трепериш.

Думите му я освободиха от някакъв странен транс. Тя се сви в леглото и придърпа завивките до брадичката си. Противодействайки на люлеенето на кораба, той успя да стегне въжето около завитото й тяло и да върже свободните краища за таблата на леглото.

— Гледай да се задържиш — каза той. — Бурята трябва скоро да утихне. Ще те развържа, когато опасността отмине.

Изгледа я за миг, пожелавайки си да можеше да се присъедини към нея в леглото. Беше мокър до кости и не можеше да направи нищо, докато бурята не отминеше и докато не разбереше какви са щетите.

— Защо ме гледаш така? — запита Уилоу.

— Мислех колко ми се иска да съм с теб в леглото и да топля тялото ти. То е създадено за любов. Мисли за това, красавице, защото един ден тая хубост ще увехне.

Възбуждащата представа за тялото й оставаше отпечатана в мозъка му, когато той излезе от каютата навън под яростта на бурята. Поглеждайки нагоре в тъмното, не намери видим знак, че бурята отслабва, въпреки оптимистичните думи, които беше казал на Уилоу. Стихията все още беснееше, а на него щеше да му е необходимо цялото му умение, за да отведе кораба невредим до някое пристанище. Нямаше представа колко се е отклонил корабът от курса си, но нямаше да разбере, докато не видеше звездите, за да направи изчисления.

Тарик видя, че въжето е отново вързано, и тръгна по палубата, местейки ръцете си една след друга по него, напрегнал тяло срещу поривите на вятъра. Стигна до перилата, където Мустафа и няколко моряци се взираха във водовъртежа.

— Кой падна? — запита Тарик.

— Тариф — отвърна Мустафа.

— Загубихме ли го?

— Да. Никой не може да оцелее дълго в този врящ котел.

— Какви са щетите?

— Гротмачтата е отнесена. Другото е дребна работа. Корабът ще издържи. Къде беше? Видях те с жената. Какво стана?