Кони Мейсън - Пиратът принц

Тя не можеше и нямаше да позволи това да й се случи. Осман беше казал, че на Липси живеят гръцки селяни. Може би беше възможно тя да ги убеди да й помогнат да избяга. Знаеше, че Тарик не иска да й навреди, но той беше твърдо решен да я прати на брат си.

Към пладне започна да духа вятър, макар че времето още не можеше да бъде описано като бурно. Уилоу би нарекла вятъра обикновен бриз. Отиде до прозореца и се вгледа в небето. Виждаше слънцето, но й се струваше, че то се плъзга зад някакви странни на вид облаци.

Осман й донесе обеда, а заедно с него и въжето, което Тарик беше обещал. Тръгна си твърде бързо, за да му зададе и други въпроси. Уилоу заподозря, че Тарик го е укорил строго, задето се е разбъбрил.

Порови малко в неапетитното на вид ядене в чинията, мечтаейки за пресен плод или за филия топъл хляб с масло и мед. Изяде по-голямата част от порцията, защото знаеше, че щом бурята се разрази, никой няма да мисли за храна.

Предположението й се оказа вярно. Времето за вечеря дойде и отмина, но никой не й донесе храна. Слънцето беше изчезнало и небето беше добило грозен пурпурен оттенък, зловещ признак за това, което предстоеше. Вятърът виеше около кораба, носът му започна да се забива във вълните, появи се и странично люлеене. Уилоу седна на леглото и се хвана за таблата, опитвайки се да не обръща внимание на пристъпите на морска болест, които заплашваха да я надвият. По принцип не страдаше от морска болест, но това подмятане беше по-жестоко от всичко, което беше изпитвала досега.

Тогава тайнствените пурпурни облаци угасиха дневната светлина. Далечен грохот на гръмотевица надви воя на вятъра, блеснаха светкавици. Рязко захладня. Уилоу усети студения полъх и се зарови под одеялата на леглото. Не се чувстваше в по-голяма безопасност, но поне й беше топло.

Бурята удари с дива ярост. Разнесе се силен гръм, светкавица проряза небето, което бе станало черно, морето се надигна, сякаш искаше да погълне кораба. Уилоу не чуваше нищо от воя на вятъра. Струваше й се, че всички са пометени във водата.

Когато „Отмъщение“ продължи да се люлее силно, Уилоу разбра, че е време да използва въжето. Изпълзявайки от леглото, тя се уви с едно одеяло и намери въжето, което Осман беше оставил. Върза се за таблата на леглото и остави възела пред себе си, за да се освободи бързо, ако внезапно се наложи да бяга.

Нямаше представа колко дълго е вилняла бурята. Времето като че ли беше спряло, докато тя се бореше едновременно с морската болест и със световъртежа от силното люлеене на кораба. В тези отчаяни часове не видя никого. Сякаш беше забравена в един полудял свят.

Точно когато беше в най-лошо състояние, дочу вик, надвил дивия рев на вятъра:

— Човек зад борда!

Първата й мисъл беше, че не е сама на кораба. Втората беше по-страшна. Ами ако Тарик е паднал зад борда? Без него нямаше никаква закрила от екипажа му. Знаеше, че не може да разчита на Мустафа, защото той не я харесваше. Последната и най-отрезвяваща мисъл беше, че не иска Тарик да умре.

Пренебрегвайки собствената си безопасност, Уилоу се освободи от въжето и полека се придвижи към вратата. Корабът се люшна внезапно настрани. Тя падна и се натърти силно. Стана веднага и без да обръща внимание на болките в тялото си, пропълзя към вратата. Хванала се здраво за нея, тя полека се изправи. Събра сили и отвори вратата. Силният порив на вятъра я блъсна и тя се отвори рязко докрай.

Вятърът буквално й отне дъха, а острите дъждовни струи се забиваха в кожата й като игли. Взирайки се през непроницаемата водна завеса, Уилоу видя няколко мъже, застанали до перилата. Там ли беше паднал морякът?

Сърцето й се сви, когато осъзна, че вятърът ще я отнесе, ако излезе от убежището си под квартердека, но надеждите й се съживиха, когато видя въжето, опънато през палубата. Ако се хванеше за него, би могла да се придвижи до перилата. Трябваше да разбере кой е паднал зад борда. Животът й зависеше от това.

Поемайки си дъх, за да се успокои, тя се хвърли към въжето, което беше само на няколко стъпки от мястото, където беше застанала. Хвана го здраво и се запридвижва по откритата палуба. Спъна се два пъти и щеше да бъде отнесена, ако не се държеше здраво за хлъзгавото въже. Знаеше, че трябва да се върне в относителната сигурност на каютата, но се налагаше да разбере дали не е загубила Тарик.

Внезапно корабът подскочи нагоре, после хлътна надолу. Кракът на Уилоу се плъзна и се случи най-лошото. Въжето се скъса. Тя извика, хлъзвайки се по мократа палуба. Никой не я чу. Тя се уплаши истински, когато една вълна, по-висока от кораба, се надигна над борда, грабна я и я повлече към водния й гроб.