Кони Мейсън: Съблазнена от един женкар

— Сериозно ли е нараняването на госпожица Томпсън?

— Ще се оправи. Хирургът казва, че имала огромна буца на главата. Но това не ми харесва. Тя е сама в къщата нощем и е лесна мишена.

— Хъм — изрече Филдинг, поглеждайки с любопитство към Рам. — Не очаквах да проявиш личен интерес към госпожица Томпсън, когато те избрах за мисията. Може би трябва да я възложа на друг агент.

Рам не беше съгласен. Ако някой трябваше да съблазни Фийби, трябваше да е той. Чужд човек нямаше да знае къде обича тя да бъде докосвана, кои ласки я докарват до полуда. Друг мъж нямаше да има неговия мотив да я съблазни. Съблазняването за него винаги беше игра, но този път имаше сериозна причина да вложи сърце и душа в него.

— Ние с Фийби имаме минали отношения, но чувствата ми вече не играят никаква роля. За мене това е просто задача. Щом получа информацията, от която имаш нужда, с радост ще се отдръпна.

Филдинг се засмя.

— Точно това исках да чуя. Въпреки това се безпокоя, че някой друг, освен Англия и Египет иска амулета. Неизвестни сили действат против нас и това не ми харесва. Ако не върнем амулета на египетското правителство, най-вероятно ще се стигне до международен инцидент с мащабни последици. Трябва да упражниш по-голям натиск върху дъщерята на Томпсън. Трябва да узнаем къде е той и какво е направил с амулета. — Замълча, после запита: — Нали не предполагаш, че крадецът е намерил амулета?

— Съмнявам се. Фийби му е попречила.

— Това нахлуване хвърля нова светлина върху разследването ни — изрече замислено Филдинг. — Някой друг иска амулета и трябва да изпреварим евентуалния крадец. Продължи с плана за съблазняване, но си пази гърба.

— И гърба на Фийби — измърмори Рам.

Беше искал да си отмъсти заради безсърдечния начин, по който го беше изоставила, но не искаше тя да пострада физически. Имаше други, по-фини методи да й отмъсти заради болката, която му беше причинила.

— Ще ти съобщя, когато науча нещо ново — каза Рам, запътвайки се към вратата.

— Късмет. Разчитаме на тебе — извика Филдинг след него.

В деня след нахлуването Фийби се почувства достатъчно добре, за да стане от леглото. Искаше да подреди кабинета и отказа да позволи на госпожа Краули да го направи. Трябваше да направи списък на счупените предмети и сама да оцени щетите.

Този проклет амулет причиняваше само неприятности. Тя искрено се надяваше външното министерство скоро да го намери и да го върне на законния му собственик. Смешно беше да се мисли, че баща й има нещо общо с изчезването му; не можеше да не се пита защо някой ще мисли, че той би направил подобно нещо.

Фийби вдигна едно парче от глинен съд от пода и едва не се разплака, когато видя, че е от ваза, датираща от най-ранната египетска културна епоха. Внимателно събра всички парчета и почтително ги нареди на бюрото, за да ги инспектира баща й, когато се върне.

Ако се върне, помисли тя унило.

— Госпожице Фийби, намерих тази бележка на прага, когато излязох да измета.

Страх се изписа върху красивото лице на Фийби, когато тя се извърна, за да се вгледа в парчето хартия в ръката на госпожа Краули.

— Благодаря, госпожо Краули — изрече тя, вземайки бележката с треперещи пръсти.

— Добре ли сте, скъпа? Пребледняхте като призрак. Може би трябваше да си останете на легло още един ден.

Фийби изобрази вяла усмивка.

— Добре съм. Просто имам нужда… — Силно почукване на вратата прекъсна изречението й. — Бихте ли проверили кой е дошъл?

След като госпожа Краули излезе, Фийби отвори бележката и прочете съобщението. Прочете го внимателно два пъти, смачка го и хвърли листа в кошчето. После се отправи със залитане към най-близкия стол, където Дейвид Филипс я завари след няколко минути.

— Фийби, какво се е случило? Изглеждаш ужасно. Не ти ли е добре?

Тя поклати отрицателно глава. Искаше да каже на Дейвид за бележката, но нещо я предупреди да не го прави. Той най-вероятно щеше да настоява да я придружи довечера. Бележката я инструктираше да отиде в градините Воксхол в девет часа тази вечер и да остави амулета в урната пред краката на Цезар в Римския павилион. Трябваше да отиде там сама.

— Тревожа се за татко. — Сълзи се процеждаха от ъгълчетата на очите й. — Нищо не знам за този проклет амулет. Ами ако го убият?

Дейвид клекна до нея и пое ръцете й в своите.

— Няма да го убият. Помисли, скъпа. Знам, че баща ти опакова някои урни и статуетки в сандъка с лични вещи, който докарах тук. Намери ли амулета, когато го разопакова?