Кони Мейсън - Съблазнена от един женкар

Рам я вдигна полека и я положи на близката скамейка. Отдели се за малко от нея, за да погледне в урната до краката на Цезар. Нищо. Нападателят на Фийби или вече беше взел амулета, или той още не беше попаднал у нея. Върна се при пейката и седна до нея.

— Какво стана? Какво правиш тук сама??

— Аз… разхождах се, когато един непознат мъж ме нападна — излъга тя.

Рам изсумтя невярващо.

— Хайде, Фийби, познавам те. Лъжеш. Какво наистина правиш тук?

— Нали ти казах.

— Ще те отведа у вас. Можеш ли да вървиш?

— Добре съм.

— Не ми изглеждаш добре. Имаш ужасни синини на гърлото. Какво искаше това копеле?

Мълчание.

— Пари — изрече тя след дълга пауза. — Да, това искаше. Ядоса се, когато видя, че нямам какво да му дам.

— Разбирам — изрече Рам, без да е убеден, докато помагаше на Фийби да стане и я поведе по Голямата алея.

Точно стигнаха до каскадата, когато се натъкнаха на виконт Уестмор, който се разхождаше, хванал под ръка пищна куртизанка.

— Я гледай, Бракстън, как така те срещам тук — каза Люк. Острият му поглед се спря върху Фийби. — Коя е приятелката ти?

— Радвам се да те видя, Уестмор — отвърна Рам. — Бих искал да ти представя госпожица Фийби Томпсън. Фийби, това е моят добър приятел виконт Уестмор.

Люк и Рам се спогледаха многозначително.

— А, разбирам — кимна Люк. — Същата госпожица Томпсън. Преди Фийби да се запита какво означават думите му, Люк им представи компаньонката си.

— Трябва ми карета — каза Рам без никакво предисловие.

Лешниковите очи на Люк блеснаха любопитно.

— Имаш късмет, Бракстън. Моята карета стои до входа.

— Мога ли да я взема на заем? Госпожица Томпсън преживя малка злополука близо до Римския павилион и има нужда от превоз, по-удобен от моя кон.

— Разбира се — отвърна Люк. — Знам, че няма да ме молиш, ако не е важно. — Погледът му, натежал от размисъл, се спря на Фийби. — Има ли още нещо, с което мога да ти помогна?

— Вече направи много — каза Рам, повеждайки Фийби покрай Люк и компаньонката му. — Ако не се върна, чувствай се свободен да си отидеш с Люк у дома. Ще го намериш вързан до входа. Ще ти се обадя утре.

Рам намери лесно каретата на Люк. Познаваше я добре от времената, когато бяха ходили заедно по светски събития и на други, недотам прилични развлечения.

— Качвай се — каза той, прихващайки тънката талия на Фийби, за да й помогне да седне на подплатената кожена седалка.

Заобиколи от другата страна, скочи на мястото на кочияша и взе юздите.

— Сигурна ли си, че си добре? — запита той загрижено. — Не си казала и дума, откакто си тръгнахме от Римския павилион. Ако ти се говори, защо не започнеш, като ми кажеш какво правеше в градините Воксхол без придружител? Не знаеш ли, че единствените жени, които се осмеляват да влязат в градините сами, са проститутки?

— Аз… не знаех. Никога не съм ходила там. Много неща са се променили, откакто напуснах Англия.

— Ако си искала да отидеш във Воксхол и не си имала придружител, защо не ме помоли да дойда с тебе?

— Не съм твоя отговорност — изхриптя Фийби. — Освен това гърлото ме боли и нямам настроение да обяснявам надълго и нашироко. — Тя го изгледа любопитно изпод полуспуснатите си клепачи. — Благодаря ти, че ми се притече на помощ. Откъде знаеше къде да ме намериш? Или просто си се разхождал тази вечер в градините Воксхол?

— Стигнахме — каза Рам, спирайки пред къщата на Фийби. — Ще ти кажа как те намерих, след като влезем вътре.

— Уморена съм, Рам.

— Не толкова уморена, че да не чуеш какво имам да ти кажа, обзалагам се. — Помогна й да слезе от каретата и я придружи до вратата. — Имаш ли ключ?

Преди Фийби да успее да извади ключа от чантичката си, госпожа Краули отвори вратата.

— Слава богу, намерили сте я, милорд. Толкова се притеснявах. Гледах през прозореца да ви видя, когато се върнете.

— Съжалявам, че ви причиних такива безпокойства, госпожо Краули — изкряка немощно Фийби.

Госпожа Краули отвори широко очи.

— Какво е станало с гласа ви? Знаех си! Простудили сте се вън на открито. Вървете право в леглото и ще ви донеса един хубав топъл пунш.

— Моля ви, не си правете труда, госпожо Краули. Малко съм пресипнала, но съм добре.

— Мога да гарантирам за здравословното състояние на Фийби — каза Рам. — Защо не идете да си почивате? Обещавам да не я задържам много дълго.

— Сигурен ли сте? Ще пийнете ли чай с госпожица Фийби, преди да ида да си легна?

Рам изгледа Фийби и реши, че една чаша горещ чай е точно това, от което има нужда контузеното й гърло.