Кони Мейсън - Съблазнена от един женкар

Госпожа Краули помисли за миг, после изрече:

— Госпожица Фийби получи бележка тази сутрин. Намерих я на прага.

Рам се напрегна.

— Бележка? Знаете ли от кого е?

— Не мога да кажа, милорд.

— Къде беше Фийби, когато я прочете?

— В кабинета, милорд.

— Нали не възразявате да поогледам?

— Не и ако мислите, че ще помогне. Не ми харесва това, че излезе сама. Лондон може да бъде опасно място нощно време. Мислех, че бележката може да е от баща й. Знам, че се безпокои за него.

Рам не каза нищо, влизайки в кабинета. Огледа бюрото и пода наоколо, но не намери нищо. Тогава острият му поглед забеляза едно смачкано листче хартия в кошчето и той се наведе, за да го вземе. Изглади гънките, прочете краткото съобщение и изруга под нос. Пъхна бележката в джоба си и отиде да намери икономката.

— Не се безпокойте, госпожо Краули — каза той, когато намери в кухнята. — Знам къде е отишла Фийби и веднага ще я доведа.

Докато Рам пътуваше към градините Воксхол, стигна до едно объркващо и нежелано заключение: амулетът наистина беше у Фийби. Защо иначе ще се подчини на нарежданията в бележката? Колкото повече мислеше над тази теория, толкова повече се задълбочаваше загадката. Парчетата просто не се наместваха. Външното министерство смяташе, че сър Андрю Томпсън е изчезнал заедно с амулета. Но ако трябваше да се вярва на бележката, изчезването на сър Андрю не беше доброволно и всъщност амулетът беше у Фийби. Колко заплетено.

Фийби стигна до Римския павилион и се скри в храсталака, за да наблюдава. Няколко двойки минаха покрай нея, запътили се към развлеченията, които предлагаше откритата естрада. Музиката долиташе до нея, носена от топлия бриз, но тя беше твърде заета, за да й обърне внимание. Когато мястото опустя, тя излезе от скривалището си и се приближи към статуята.

— Дай ми амулета! — изрече един груб глас.

Изумена, Фийби надникна зад статуята, откъдето идваше гласът. Краката й се разтрепериха, когато забеляза една фигура, скрита в сенките. Знаеше обаче, че сега не е време да проявява малодушие.

— Не е у мене, никога не е бил у мене. Къде е баща ми? Добре ли е?

— Засега — изхриптя мъжът. — Благополучието му зависи от твоето сътрудничество.

В гласа и се прокрадна паника.

— Защо не ми вярвате? Ако имах амулета, с удоволствие щях да ви го дам в замяна на живота на баща си.

— Мислим, че знаеш къде е — изсъска мъжът.

— Какво? Не е вярно.

— Баща ти ни каза друго.

Гневът подкрепи смелостта й.

— Какво сте му направили, за да го накарате да излъже? Ще направя това, който много отдавна трябваше да направя. Отивам при властите.

Когато се обърна, са да си тръгне, усети, че я сграбчват изотзад и дъхът й замря, почти изстискан от ръката, която се стегна здраво около шията й. Борейки се за въздух, тя безуспешно се опитваше да се освободи.

— Внимавай — изръмжа мъжът в ухото й. — Ще убия баща, ти ако не ми дадеш амулета. Намери го!

Мракът я обгръщаше бързо. Тогава натискът отслабна и на прага на припадъка Фийби чу тропот от приближаващи стъпки.

Рам бързаше по Голямата алея, благодарен за люлеещите се хартиени фенери, които осветяваха пътя, без да обръща внимание на приятелите, които го поздравяваха, докато ги отминаваше. Тъй като градините Воксхол му бяха познати, той знаеше точно къде се намира Римският павилион. Когато отмина изкуствените готически развалини и каскадата, се затича, усещайки болезнено предупреждение дълбоко в себе си, че Фийби е в опасност.

Паниката накара крила да поникнат на краката му, когато видя Фийби да се бори с някакъв непознат нападател близо до статуята на Цезар. Той я извика по име и се затича към нея. Ужас го обзе, когато я видя да се отпуска в ръцете на нападателя. Гневният му вик привлече вниманието на мъжа и той оттласна Фийби от себе си. Тя се свлече на земята, а мъжът побягна.

Рам го остави да избяга; беше по-загрижен за Фийби, отколкото за нападателя. Коленичи, вдигна главата й и се загледа в лицето й под треперливата светлина на висящия над тях фенер. Тя беше пребледняла, бяла като стена, но като че ли дишаше нормално. Размърда се и той забеляза синините на шията й. Гневът му избликна на големи вълни. Това, че някой е докосвал Фийби по такъв подъл начин, беше неописуемо долно.

— Фийби, кажи нещо. Добре ли си?

Тя отвори очи и се опита да заговори, но думите бяха така неясни, че Рам едва ги разбираше. След няколко опита тя успя да каже:

— Гърлото ме боли.