Кони Мейсън: Съблазнена от един женкар

— Влизане с взлом, милорд — отвърна мъжът.

— Има ли ранени?

— Господарката на къщата е ранена. Хирургът сега е при нея. Познавате ли госпожица Томпсън?

Изригвайки проклятие, Рам не отговори и се втурна вътре през отворената врата. Икономката го спря, когато той хукна към стълбите, водещи към спалните на горния етаж.

— Ей, къде отивате? — запита жената, като му хвърли такъв поглед, че по-малодушен мъж би се сепнал.

— Коя сте вие? — запита Рам.

— Госпожа Краули, икономката. Вие кой сте?

— Граф Бракстън, приятел на госпожица Томпсън. Можете ли да ми кажете какво се е случило?

Пухкавото лице на икономката излъчваше загриженост.

— Знаех си, че не е добре госпожица Фийби да остава самичка в къщата. Не мога да си представя какво си мисли баща й. Би трябвало да бъде тук с нея.

— Съгласен съм, госпожо Краули — отвърна нетърпеливо Рам, — но това не отговаря на въпроса ми.

— Вратата беше отворена, когато пристигнах рано сутринта. Тогава намерих госпожица Фийби да лежи в безсъзнание на пода — обясни госпожа Краули. — Имаше на главата си буца колкото Уестминстърското абатство. Сложих я да си легне и повиках хирурга. Той сега е при нея.

— Госпожица Томпсън знае ли кой й е причинил това?

— Измърмори нещо за крадец. Горкото смело момиче. Още стискаше ръжена, когато я намерих.

— Ще изчакам да видя какво ще каже хирургът, ако не възразявате — изрече Рам с глас, който не търпеше никакви възражения. — Знаете ли дали е било взето нещо?

— Единствената разхвърляна стая беше кабинетът, но не мога да си представя кой ще иска тези прашни стари реликви. Не знам дали нещо е било откраднато; ще трябва да питате госпожица Фийби.

— Благодаря, госпожо Краули. Много ми помогнахте.

— Приятен ден, милорд.

Останал сам, Рам тръгна по коридора към кабинета. Поклащайки глава в недоумение, той огледа безпорядъка, оставен от крадеца. Листове хартия лежаха пръснати от единия край на стаята до другия, статуи, урни и различни археологически находки се валяха в безредие по рафтовете. Няколко предмета бяха безнадеждно повредени.

— Какво става тук?

Гласът от входа накара Рам да се извърне.

— Филипс. Елате тук. Може би заедно ще можем да разберем какво става.

Дейвид Филипс вдигна един чиреп от разбита ваза и поклати глава.

— Кой ще направи такова нещо?

— Вие ми кажете. Има ли нещо ценно сред тези предмети?

— Не. Ценни са само за историците, заради това, което разкриват за старите времена. Зле ли е ранена Фийби?

Рам замря. Не си спомняше да е казвал каквото и да било за някакво нараняване на Фийби. Поуспокои се донякъде, когато си спомни, че може би икономката, или стражите може да са го споменали.

— Не знам. Хирургът още е при нея.

— Какво правите тук? Мислех, че Фийби ви каза съвсем ясно, че не иска повече да ви вижда.

Рам хвърли кос поглед към Филипс.

— Точно така каза. Ще разчистим ли този безпорядък?

— А, ето ви, лорд Бракстън. Икономката каза, че сте искали да ме видите.

— Вие трябва да сте хирургът — обърна се Рам към слабия мъж с мрачно облекло, застанал на вратата. — Как е Фийби?

— Ще се оправи, милорд. Ден или два на легло и ще оздравее напълно. Има ужасна буца на главата, но не открих никакви признаци на сътресение. Ако ме извините, очакват ме още пациенти.

— Изпратете сметката си на господин Проктър, адвоката ми — каза Рам на лекаря, когато той си тръгна.

— Вижте, Бракстън — възрази Филипс, — Фийби не е ваша отговорност.

— Аз я правя моя отговорност — каза Рам, излизайки от кабинета.

— Къде отивате?

— Да видя Фийби.

Филипс хвана ръката му.

— О, не, няма. Чухте хирурга. Тя трябва да си почива. Вие не сте й никакъв. Няма причина да я посещавате в спалнята й.

Правейки се, че отстъпва, Рам позволи на Филипс да го изведе навън. Спря, за да поговори със стражите, преди да се качи в каретата си и да вземе юздите. Но щом Филипс се изгуби от очите му, той скочи от капрата и се върна в къщата.

Влезе през незаключената входна врата, внимателно я затвори зад себе си и побърза нагоре по стълбите. Надникна в две празни спални, преди да намери Фийби. Настанена в средата на голямото легло, тя като че ли спеше. Той пристъпи внимателно към нея, изненадвайки се колко дребна и крехка изглеждаше тя под одеялото.

— Вие ли сте, госпожо Краули? Съжалявам не ви причинявам такива безпокойства, но може ли да ми донесете чаша вода?

Забелязвайки кана с вода на близката масичка, Рам напълни една чаша и я отнесе към леглото. Очите на Фийби останаха затворени, докато той подпъхваше ръка под раменете й и я повдигаше, за да може тя да отпие. Когато се насити, тя въздъхна и отвори очи.