Кони Мейсън - Викинг

Торн кимна.

— Точно както подозирах. Ти си магьосница. Аз съм обсебен. Умът и тялото ми вече не ми принадлежат. Каква магия ще ми направиш сега?

— Още не съм решила — каза загадъчно Фиона и тръгна.

Торн я сграбчи за ръката и я накара да се обърне към него. От изсечените черти на лицето му лъхаше нещо мрачно.

— Хареса ли ти Роло? По-добър любовник ли е от мене? По-издръжлив ли е? Наслади ли се на уменията му?

Фиона погледна право в пламтящите му зеници и отговори:

— Не знам. Роло не е спал с мене.

Торн се изсмя сухо.

— Толкова ли те е страх от мене, че да ме лъжеш? Никой мъж, който е с ума си, няма да ти устои. Роло никога не е отричал, че те иска в леглото си.

Думите му я изпълниха с хладен гняв. Тя се опита да се дръпне от него, но той я държеше здраво.

— Отговори ми! Хареса ли ти това, което той правеше с тебе?

Щом я питаше така, Фиона не можеше да отрече истината. Не бе могла да понесе нищо от това, което Роло бе правил с нея. Наистина той не можа да я унижи по най-крайния начин, но и докосването му предизвикваше гадене у нея.

— Не, не ми хареса това, което Роло правеше с мене.

Торн рязко я пусна и тя отстъпи пред яростта, която виждаше да се набира в дълбините на измъчените му сини очи.

— Трябваше да го убия.

— Толкова ли ти харесва да убиваш?

— Аз съм викинг — каза той с гордост. — Това правим ние.

Фиона побърза да се отдалечи, докато още чувстваше сили да го стори.

Викингските бойци спяха около догарящия огън. Фиона се уви по-плътно в наметалото си и се помъчи да не обръща внимание на силното тяло на Торн, долепено до нейното, за да я пази от нощния студ. Освен топлината той не й даваше нищо друго. Но тя и не би приела нищо, независимо какво щеше да й предложи. Нейният гняв и неговата неотстъпчивост, недоверието му в нея бяха като мечове, които ги разделяха. Този упорит глупак по-скоро би повярвал, че Роло е спал с нея, отколкото да приеме истината.

Фиона затвори очи, опитвайки се да заспи. Изведнъж трепна, защото под клепачите й започнаха да се въртят видения. Чувството беше мощно и потискащо, толкова силно, че цялото тяло като че ли я болеше. Поддавайки се на свръхестествената сила, която я разтърсваше, тя се отпусна и остави видението да я овладее.

Видя дома на Торн обсаден от нашественици. Усети отчаяние. Торн беше взел повечето бойци със себе си, оставяйки Улоф с опасно малко хора, почти беззащитен срещу нападение. После тя усети студеното присъствие на смъртта и не можа да потисне вика, надигнал се в гърлото й.

Торн се стресна, скочи и посегна към оръжията си.

— Какво има? Нападат ли ни?

Спящите викинги се събудиха моментално и наскачаха, готови да посрещнат атаката на врага.

— Трябва да тръгваме незабавно! — извика Фиона, готова да хукне.

Трепереше така силно, че думите едва излизаха от устата й.

— Какво има? — запита Торн, след като се увери, че не ги заплашва непосредствена опасност.

— Викинги нахлуват от север — едва изрече Фиона, давейки се в потока от думи. — Домът ти… Трябва да побързаме, преди да са избили всички.

Торн сграбчи раменете й и леко я разтърси.

— Полека, Фиона. Кажи ми откъде разбра.

— Понякога виждам разни неща. Не много често, но се научих да възприемам сериозно виденията си. Трябва да побързаме, Торн. Усещам… усещам смърт.

Торн се вгледа в нея, опитвайки се да реши дали да й вярва, или да приеме видението й за лош сън. Хората му се бяха втренчили в нея така, сякаш я смятаха за обладана от духове. Някои дори отстъпиха страхливо назад. Но колкото повече я гледаше, толкова повече се убеждаваше, че тя наистина е имала свръхестествено откровение. Кожата му настръхна, сърцето му заби силно. Може би беше луд или обладан от духове, както и Фиона. Но й вярваше. Бързо даде разпореждания и метна Фиона на седлото. Когато се качи зад нея, хората му вече потегляха.

Стигнаха имението точно когато слънцето се подаваше иззад планините. Завариха истинско бойно поле. Гръмовният звън на мечове и бойни секири огласяше околностите. Торн погледна озадачено към Фиона, сякаш се опитваше да разбере плашещата сила, която притежаваше тя. Свали я на земята, каза й да го чака до коня, нададе бойния вик на викингите и хукна към хората си, които вече се сражаваха с неприятелите.

Нашествениците видяха приближаващите подкрепления и бавно започнаха да се оттеглят. Торн и бойците му се втурнаха във вихъра на битката и северняците разумно решиха да отстъпят. Разпръснаха се, макар и непобедени в боя, и изчезнаха, но Торн знаеше, че ще се прегрупират и пак ще се върнат.