Кони Мейсън: Викинг

— Много добре. Тогава вземи отварите си, магьоснико. Но ме чуй добре — няма да се отнасям по-различно нито към тебе, нито към Фиона. И двамата сте роби, нищо повече, и ще бъдете третирани като останалите ми роби.

— Бран, недей да се жертваш заради мене — обърна се Фиона, докато воините на Торн я отвеждаха.

— Бъди спокойна, всичко ще бъде наред — увери я Бран. Гласът му бе така искрен, че тя почти престана да трепери. — Ще бъда винаги до тебе — каза той и се отдалечи с бързи стъпки.

На лицето на Торн се четеше загрижено изражение, докато воините отвеждаха Фиона към неговия дракар. Интуицията му казваше, че прави огромна грешка, че сам предизвиква неприятностите. И то такива, каквито досега не бе познавал. Осъзна, че семейството му нямаше да посрещне добре този развой на събитията. Те очакваха, че той ще убие магьосницата и ще се върне у дома освободен от магията. Но не стана така. Напротив, беше омагьосан по-силно от преди. Надяваше се заробването на Фиона да разруши магията, защото не можеше да се застави да я убие.

Тогава в ума му възникна друга мисъл. Ако вземеше тялото й и получеше удовлетворение от нежната й плът, това нямаше ли да разпръсне магията? Струваше си да го обмисли. Один и всички богове знаеха колко отчаяно я иска. Единственото, което го възпираше, беше увереността, че само веднъж…

Няма да е достатъчно.

Разяждаше го страхът, че щом един път удовлетвори жаждата си, Фиона ще го обсеби още по-силно, докато не завладее…

Душата му.

Фиона се гушеше, измръзнала и отчаяна, на дъсчената палуба на дракара, под слабата защита на палатката, която Торн бе наредил да направят за нея и Бран. Корабът на Торн беше най-големият от петте, дълъг седемдесет и шест фута и широк около седемнадесет. От двете страни на пейките имаше достатъчно място за шестнадесет гребци, Фиона бе научила доста неща за корабите на тези свирепи викингски воини, откакто бе отвлечена от родното си село и закарана на дракара на Торн.

Тя научи, че викингите струпват плячката и запасите си под подвижната палуба, в пространство, дълбоко около шест и половина фута. По време на плаване ядяха сушени и солени храни и пиеха вода от кожени мехове, също натрупани под дъските.

Фиона не знаеше какво да очаква, когато сушата се изгуби от погледа й. Никога преди не се бе отдалечавала толкова много от брега, и то заедно с мъже, които се страхуваха от нея и същевременно я мразеха. Беше благодарна, че Бран също е тук, защото Торн почти не я беше погледнал, след като отплаваха. Тя бе очаквала да я нападнат и да я изнасилят, но никой не я бе докоснал, макар понякога да улавяше втренчения поглед на Торн, чието изражение говореше, че с радост би й извил врата. Много се зарадва на палатката, защото в нея можеше поне малко да се усамоти.

Плаваха вече пет дни, когато ги застигна първата буря. Корабът се люшкаше насам-натам, подмятан като тресчица от поривите на капризния вятър, Фиона и Бран се сгушиха един до друг под слабата закрила на платнището, молейки се вятърът и вълните да не ги отнесат изпод него. Бран беше пребледнял като призрак. Когато бурята се разбушува, той едва се добра до ръба на борда и започна да повръща. После се върна и се строполи до нея, като стенеше и притискаше с ръце стомаха си.

Макар че сама едва се държеше на крака, Фиона знаеше, че трябва да направи нещо, за да облекчи страданията на Бран. Тя се зарови в неговото сандъче с лекове и намери малко стъкълце с валериан — лекарство, което се даваше за успокояване. После излезе от убежището си и тръгна да търси прясна вода.

Подпрял се на кърмата на подмятания от ветровете кораб, Торн забеляза, че Фиона излиза от палатката си, и за момент изпита страх. Знаеше, че крехкото й тяло не може да устои на яростните стихии, и усети как трепва, когато тя започна да си проправя път през брулената от вихрите палуба. Но изведнъж долови как сред воините, които я видяха, се надигна глух ропот.

— Това е работа на магьосницата! Тя ни е проклела! Хвърлете я през борда!

Един мъж сграбчи Фиона и я вдигна над главата си, готов да я хвърли в морето. Сърцето на Торн се разтуптя, той се отлепи от мястото си и се хвърли към нея.

— Пусни я — заповяда със студена ярост в гласа. — Тази жена е моя робиня и никой освен мене няма да я докосва. Не ми харесва, че искаш да я убиеш.

Улм пристъпи напред със сурово изражение.

— Тази жена е магьосница, Торн. Тя призова гнева на Тор над нас. Всички ще умрем.

— Всички сме преживявали бури, дори по-силни от тази — намръщи се Торн. — Нашия кораб не е в опасност. „Гарванът на Один“ се носи леко по вълните. Върнете се по местата си. Виждате, че бурята вече отслабва.