Винс Флин - Измяната

С лявата ръка машинално натисна бутона за включване на хронометъра на часовника си. Следващо поред беше дишането. То автоматично се настрои на равномерен, почти хипнотичен ритъм. Рап беше сигурен, че кратките трусове бяха резултат от падането на двамата руснаци на пода, след като бяха улучени от Газич. Дали босненецът вече не се катереше по покрива, за да избяга? Едва ли. Начинът, по който беше застанал до колата, след като застреля първия си преследвач, говореше за това, че е прекалено хладнокръвен и спокоен, за да си плюе на петите. А пък трябваше да се има предвид и полицията. Ако оставеше труповете на пода, рано или късно щяха да дойдат ченгета с много въпроси за изясняване. По-скоро щеше да остане и да почисти.

Някой горе още беше жив. В интерес на истината можеше да са и тримата, но на Рап му се искаше да е Газич. Той беше човекът, стоял на улицата в Джорджтаун в онзи ден. Някой го беше наел да извърши пъкленото дело и сега се опитваше да го ликвидира. Мич се нуждаеше от тази информация и с крайна предпазливост едва ли щеше да я получи. В живота съществува един израз: затишие след буря. Във войната това е спадът на напрежението след битката. Някои го наричат спад на адреналина. Елитните воини редовно и методично тренират за този момент, за да са в състояние да препрограмират организма си и да преодолеят този емоционален спад. Чрез непрекъснати повторения и упражнения им се внушава, че в тези минути трябва да сменят празните пълнители, да почистят оръжието си и да се подготвят за следващата битка. Газич не беше елитен воин. Той беше снайперист и наемен убиец. В момента със сигурност го вълнуваха други неща.

Рап реши да се качи. Стига толкова чакане и наблюдаване отстрани. Единственият проблем беше колко още да изчака. Поне минута. За този кратък отрязък от време адреналинът у босненеца щеше да спадне.

Старецът се раздвижи. Рап не го изпускаше от очи. Излезе отпред пред ресторанта. Едната от сервитьорките понечи да го попита нещо, но той махна с ръка и се насочи право към стълбите. Рап погледна часовника си и започна да се отдалечава от бара. Прикри с ръка устата и носа си и примижа, сякаш щеше да кихне. Вместо това обаче незабелязано съобщи по микрофона: „Отивам в офиса му.“

Стъпалата бяха покрити с балатум. Бели и черни квадрати с черни гумени кантове по ръбовете на всяко стъпало. Отляво и отдясно квадратите бяха в добро състояние, но в средата бяха толкова износени и изтъркани, че вече беше започнал да се вижда долният слой на балатума. Рап се усмихна на две жени, които стояха в подножието на стълбите. Хвана любезно за рамото едната и се промъкна между тях. Продължи да се движи вдясно. Така вдигаше по-малко шум и оставаше незабелязан, докато не излезеше на площадката. Бързо се изкачи до първата площадка.

Предположения — най-често всичко се свеждаше до тях. Професионалните прогнози, основаващи на реалния боен опит, даваха голямо предимство в подобни ситуации. Рап си представи какво се случва горе, докато внимателно стъпваше по стълбите. Старецът беше висок около метър и шейсет и пет и тежеше близо сто килограма. На всичкото отгоре, докато вървеше, тежестта на тялото му падаше предимно на дясната страна. Краката му сигурно бяха в окаяно състояние от стоенето по цял ден и носенето на товари от по двайсетина килограма. До следващите стъпала сърцето и дробовете му със сигурност щяха да изнемогват. И като се добавеше стресът от ситуацията, докато стигнеше третия етаж, хазяинът щеше да е в прединфарктно състояние.

До първата площадка нямаше проблеми. Рап продължи към втория етаж, като се притискаше към стената. Последното, което искаше, беше някой да го види и да започне да му крещи да се върне. Спря и се ослуша. Долу се чуваха лека музика и тихи разговори. Горе царяха мрак и тишина. Извади пистолета от джоба. Мушката и мерникът бяха белязани с три фосфоресциращи точки от тритий. Рап вдигна пистолета и го доближи до лицето си, с насочен към тавана заглушител. Мирисът на метал и машинно масло създаваха у него приятно и успокояващо чувство. Трябваше да предвиди още нещо. В момента пистолетът му беше зареден с деветмилиметрови патрони с куршуми с кух връх „Федерал Хидрашок“. Тези боеприпаси бяха с дозвукова скорост и почти безшумни. Идеални за дискретни задачи. Но имаха един съществен недостатък. Дозвуковият куршум имаше осемдесет процента по-ниска начална скорост от свръхзвуковия му събрат. За проникване през бронирана защита не можеше изобщо да се говори. Куршумът можеше да бъде спрян дори от тънко кожено яке, ако мишената се намираше на десет метра. Този тип патрони не бяха подходящи за огнестрелна схватка. Проблемът със свръхзвуковите куршуми пък беше, че те се отличаваха със своята шумност и издаваха характерен и доста силен пукот, когато задминеха звуковата бариера. Рап погледна надолу и си спомни, че около бара беше доста шумно. Няколко секунди той мислено претегли на едната везна скоростта и възпиращата сила и безшумността на другата. В крайна сметка като аргумент натежа скоростта.