Винс Флин - Измяната

Дали и другите не бяха работили с Газич в миналото? Може би, но едва ли. На този вид убийци се налагаше да работят като самотни вълци. Не можеха да си позволят да се доверят на никого. Рап ги беше срещал и преди: бивши военни или партизани, които винаги се представяха по-добре, действайки поединично. Рап добре го знаеше, защото и той беше един от тях. Имаше и такива, които в ЦРУ евфемистично наричаха „разбойници“. Хора, които идваха от средите на организираната престъпност и наркокартелите. Те обикновено не действаха сами, а се движеха на глутници като хиени.

Старецът — той беше ключът. Тези бандити, които и да бяха, го бяха притиснали. Като всеки грък той се беше съгласил с условията им, кроейки в същото време план как да ги прати на оня свят. Беше предупредил наемателя си, който пък случайно беше наемният убиец, когото типовете търсеха. И сега, изглежда, проблемът се решаваше по доста категоричен и радикален начин. Какъв щеше да е следващият ход на Газич? Ако наистина беше обучен снайперист, пред себе си имаше десетки варианти. Само при мисълта, че той може да седи сега на покрива на жилищната сграда с далекобойна снайперска пушка, Рап настръхна.

Беше забелязал, че другите двама като че не бяха така дисциплинирани като Газич. Седяха някъде наоколо със запалена лампа, гледаха телевизия и чакаха техният човек на улицата да ги извика, когато се появи обектът. Рап се приближи до рамката на прозореца и надникна надолу към колата. Силуетът на мъртвия мъж, седнал отпред, се виждаше смътно. Нищо не се беше променило. Никой не беше забелязал трупа. Рап надникна иззад стената и огледа покрива на отсрещната сграда, в която преди няколко минути беше влязъл Газич. Всичко изглеждаше нормално. Поне доколкото знаеше той, добрият снайперист нямаше проблеми да маскира позицията си. Хрумна му, че останалите двама може би вече също са мъртви. При подходящ ъгъл и ако прозорецът им беше отворен като този на Рап, за снайпериста щеше да е много лесно.

Рап отново огледа покрива, когато някакво движение привлече вниманието му. Някой се размърда на покрива на съседната жилищна сграда. Стаята на Рап беше на четвъртия етаж на хотела. Всичките постройки наоколо бяха на по три етажа и плоските им покриви бяха раздалечени един от друг само на метри. Отново забеляза движение. Някой се движеше отляво надясно към кафенето. Мич се надвеси от прозореца, за да разгледа по-добре прокрадващата се фигура. Човекът скочи от единия покрив на покрива на сградата, в която се намираше офисът на Газич.

Рап се усмихна. Инстинктите и този път не го бяха подвели. Когато през деня оглеждаше сградата, се запита защо човек би си избрал помещение за офис на третия етаж на сграда без пътеки отстрани или отзад. Единственият начин да се влезе вътре беше през входа отпред. Немислимо беше професионалист като Газич да се остави да бъде притиснат в ъгъла без резервни изходи за бягство. Отговорът през цялото време е бил под носа му — пътят за бягство минаваше през покрива. Оттам Газич имаше предостатъчно възможности за действие.

Рап се вгледа в мрака с надеждата отново да долови движение, но уви. Покривът беше осеян с климатици и вентилационни тръби. Сигурно Газич се криеше зад някоя от тях или пък беше пропълзял до ръба. Изведнъж прозорецът вляво на третия етаж светна. Секунди по-късно зад завесите се очерта мъжки силует. Значи люкът се намираше зад някой от климатиците.

„Но защо светваш лампата?“ — отново си зададе въпрос Рап.

Мъжът се раздвижи напред-назад, изчезна, после отново се показа. Изглежда, събираше нещо. И така да беше, Газич със сигурност знаеше, че го следят. Не, подобно нещо не беше логично. Спокойно можеше да се промъкне в тъмното, да си светне с малко фенерче с големина на писалка, да си вземе каквото му трябва и да се измъкне пак през покрива. Никой нямаше да разбере, че е влизал.

Тогава Рап разбра, макар и малко късно. Трябваше бързо да стори нещо. Грабна телефона от леглото, набързо си облече якето и се втурна към вратата.

„Руснаци — изръмжа под носа си Газич. — Проклети руснаци.“ Той стоеше леко приведен, разперил ръце пред отворения прозорец на колата, стиснал пистолет, който минувачите не можеха да забележат.

Газич мразеше руснаците почти колкото мюсюлманите. Двете групи бяха унищожили родината му: мюсюлманите с тяхната ретроградна религия и руснаците с арогантността и поведението си, с безбожната си политика. Босна сега щеше да е много по-просперираща, ако я бяха оставили на мира. Но, разбира се, те не го сториха. Мюсюлманите нахлуха от югоизток, а руснаците — от североизток. Мюсюлманите бяха напредвали бавно през вековете, докато руснаците окупираха всичко след Втората световна война и наложиха властта си със сила. Докато Западна Европа процъфтяваше, комунистическа Югославия страдаше. Сега руснаците си бяха отишли, а мюсюлманите или бяха избити, или бяха избягали в другите страни.