Винс Флин - Измяната

Най-разумното беше да избяга и да се покрие. Имаше над три милиона долара, скътани в различни банки из Европа и Средиземноморието. Ако ги инвестираше умело, можеше да прекара остатъка от живота си в безгрижие и охолство в някоя страна от Третия свят. Но с времето се беше привързал към Кипър. Къщата, офисът, либералните банкови закони. Идеално място. Островна нация, вглъбена в себе си. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се засилваше гневът му. Ядосан беше не само на поръчителя, решил непочтено да се отърве от него, но и на самия себе си. Защо толкова бързаше да прибере хонорара? Отговорът беше очевиден. Парите. Не трябваше да забравя старата поговорка — много хубаво не е на хубаво.

Трябваше да има предвид и Андреас със семейството му. Представяше си на какъв натиск е изложен хазяинът му. Те бяха добри хора и си изкарваха честно прехраната. А сега бяха въвлечени в неговата драматична игра на живот и смърт. Най-лесното щеше да е да напусне острова. Да се качи сутринта на първия ферибот и да забрави за Кипър, за имуществото си и за приятелите си тук. Но вече беше уморен да бяга и да се крие. Десет седмици беше правил само това — да си опакова и разопакова багажа. Бягството може и да беше най-умният вариант, но и най-страхливият.

Газич не беше страхливец. Никога не беше давал повод за такива съмнения. Той беше търсач на тръпка, на силни усещания. Човек, който се нуждаеше от действие и динамика. Който най-често избираше най-трудния път и никога не се пускаше по течението. Трябваше да докаже, че той е царят на джунглата. Във Вашингтон беше отишъл на лов за слонове. Тук, в Кипър, щяха да си разменят ролите и той щеше да е преследваният.

Главната му цел беше да оцелее. Второстепенната — да убие тези двамата, без да предизвика подозрението на местните власти. Поредният труп, хвърлен в морето, не значеше нищо. От друга страна, двама убити на тротоара пред кафенето на Андреас можеха да окажат благоприятен ефект върху бизнеса. Така или иначе задачата му беше да открие наелите го и да им види сметката. Само така можеше да приключи с това. Проблемът беше как да остави жив един от тези двамата, докато изтръгне от него полезна информация.

Газич погледна часовника си. Беше събота вечерта, което за Лимасол означаваше, че скоро десетките барове и дискотеки ще се пукат по шевовете. Трябваше да се отбие на едно място и когато се върнеше в кафенето, всичко щеше да е минало по мед и масло. Тези двамата нямаше дори да разберат какво ги е сполетяло.

Когато мракът се спусна над старата част на града, всичко се оживи. От кафенетата се понесе музика, хората тръгнаха във всички посоки, подобно на мравки, пресичайки улиците, карайки скутери, пътувайки с таксита и коли. Навсякъде се чуваха смях и оживени разговори. Хората се редяха пред заведенията, за да чакат за свободна маса. Рап остана на тъмно в стаята си. Прозорецът беше голям почти колкото врата и се отваряше навътре. Отвън беше ограден с черен парапет от ковано желязо, който създаваше илюзията за балкон.

За да запази бдителността си, на всеки петнайсет минути той правеше лицеви опори или коремни преси. Алтернативата беше да изпие промишлено количество кафе, но това неминуемо щеше да е съпроводено с чести ходения до тоалетната. Така или иначе трябваше да свали няколко килограма, натрупани в периода на шестмесечния разгулен живот. Огледа от единия до другия край улицата и отбеляза всяка кола и пешеходец. Специално внимание Рап отдели на онези, които се бяха запътили към кафенето срещу прозореца, и естествено, на мъжа, седнал в колата до кафенето. По-рано през деня беше забелязал други двама да слизат от асансьора във фоайето на сградата. Докато не пристигнеше подкреплението, можеше само да седи и да чака. Откакто Коулман и хората му бяха кацнали, той беше разговарял с него два пъти. Хората му най-накрая се бяха качили в микробуса на Брукс и сега пътуваха насам.

Рап си погледна часовника. Беше девет часът и осем минути. Всеки момент трябваше да пристигнат. В другия край на улицата кола изсвири с клаксон. Седнал пред отворения прозорец, той се обърна натам и огледа обстановката. В средата на еднопосочната улица стояха мъж и жена. Мъжът беше сграбчил за яката шофьора на таксито, разтърсваше го и му крещеше на гръцки. Рап забеляза трети човек да се приближава по тротоара от другата страна. Нещо го накара да го огледа по-внимателно. Непознатият беше с протрити и избелели дънки, маратонки, синьо яке и бейзболна шапка с надпис „Джон Диър“. Бейзболната шапка беше нахлупена над очите, а яката на якето беше вдигната. Освен това беше пъхнал ръцете си в джобовете, навел ниско глава. Бавно, почти незабелязано, той мина на другия тротоар. Рап си спомни за двайсет и седем секундния запис от охранителната камера в „Старбъкс“. Друг на негово място не би разбрал много от записа, но за Рап си беше истинско съкровище, наситено с ценна информация. С тези кадри мъжът, купил си еспресо, буквално си беше подписал присъдата.