Винс Флин - Измяната

Малцина притежаваха подобни умения. Повечето изобщо не подозираха, че ги следят, но по-важното беше, че малко или много съзнаваха, че вършат беззакония. В много случаи в страните, в които вършеха престъпленията, те като нищо можеха да се лишат от главите си. При подобно напрежение беше почти невъзможно да запазиш спокойствие и да се държиш непринудено и нормално. Независимо дали оставяха тайно съобщение, срещаха се със свръзката си или се подготвяха да отвлекат някого, винаги се получаваше едно и също. Езикът на тялото им се променяше — те ускоряваха крачка, а движенията им ставаха резки. Рап беше забелязал, че през последния час събитията ускориха темпото си и в района на кафенето. Той внимателно наблюдаваше езика на тялото на собственика и на неговия събеседник, докато двамата бяха застанали до колата. Опитваше се да разчете за какво си говорят по устните им, но без успех. Все пак, изглежда, разговаряха на английски, което на Рап му се стори доста интересно.

Мобилният му телефон звънна. Апаратът беше оставен на леглото, но на Мич не се наложи да се отмества от прозореца, защото беше прикрепил към дясното си ухо миниатюрна безжична слушалка „Моторола“. Под дългата му коса устройството беше напълно незабележимо. Вместо по микрофон звукът се улавяше от вибрациите на ушния канал и черепната кутия. Той леко натисна слушалката.

— Какво става?

— Току-що кацнахме.

Беше Скот Коулман. Рап искаше да го попита защо са се забавили толкова, но не го стори. Вместо това даде инструкции на приятеля си:

— Брукс е наела син микробус и ви чака на завоя.

— Блокирани сме на пистата.

— Как така сте блокирани?

— До нашия портал е спрял друг самолет. Не можем да се приближим до входа, преди той да се разкара. После ще трябва да чакаме за багажа.

Рап продължи да наблюдава двамата на улицата. Едрият прегърна през рамо другия с престилката. В мига, в който онзи доближи ръката си до джоба на ризата на собственика, Рап натисна спусъка на фотоапарата и направи шест снимки. Едрият потупа другия по бузата и го пусна.

Собственикът с престилката тръгна обратно към кафенето. Рап се намръщи. Погледна екрана на фотоапарата и върна няколко кадъра назад. Увеличи изображението, докато не се видя какво е поставил единият мъж в джоба на другия. Банкноти, пари в брой. Обикновено ченгетата не постъпваха така. Особено в тази част от света, където можеха да те вкарат за седмица в затвора при първия удобен повод.

— Чу ли ме? — попита Коулман.

— Да. — Рап погледна към хоризонта. Над града бързо се спускаше мрак и когато слънчевата светлина напълно се скриеше, щеше да се случи нещо. — Накарай някого от хората ти да остане да чака багажа. Ти ми трябваш веднага тук.

Рецината е гръцко вино, което се консервира в борова смола. За някои полупобъркани гръцки националисти това е виното на боговете. За всеки друг, опитвал прилично френско бордо, тя наподобява на вкус терпентина. Газич мразеше рецината, Андреас — също. Обещанието на стария, че ще му запази бутилка рецина, можеше да се приеме като неуместна шега. Майтап между приятели. Андреас обаче прекъсна преждевременно разговора и не можа да чуе отговора на наемателя си. А дори не се засмя и не изчака да чуе реакцията на Газич. Това не беше типично за него. Той обичаше да се закача с другите, да ги взима на подбив. Нещо не беше наред и Газич го предчувстваше. Къщата му се намираше на един от хълмовете в покрайнините на Лимасол. Босненецът помисли дали да не отиде първо там, но не се поддаде на изкушението. Накара шофьора на таксито да го закара в офиса и да кара по-бавно. Веднага забеляза мъжа зад волана на паркираната кола и другия, застанал на тротоара. Газич помоли шофьора да го откара в хотел „Аматус Бийч“, където си взе стая, изкъпа се и започна да обмисля следващия си ход.

Босненецът не беше от хората, които лесно избухват. Гневът нахлуваше у него постепенно. Така и стана, докато вечеряше сам на балкона на хотелската си стая. Вече нямаше никакви съмнения, че задниците, които го бяха наели, са решили да го изиграят и да не спазят дадената дума. Вероятно беше обявен за издирване от полицията, но шансовете бяха незначителни. Газич беше проследил по статиите във вестниците разследването на ФБР и никъде нямаше и дума, че ченгетата търсят атентатор с неговите отличителни черти. Информацията, идваща от Вашингтон, говореше за това, че федералните подозират за извършването на атентата едновременно няколко терористични групи. Босненецът не беше имал вземане-даване с ФБР, за да може реално да прецени възможностите им, но едно знаеше със сигурност — невъзможно беше да водят разследване, без да изтече информация в пресата.