Винс Флин - Измяната

Пусна бутоните за предаване и се върна в коридора. Затвори вратата с матирано стъкло и огледа произведението си. Силуетът със сакото и шапката, закачени на закачалката, не беше идеален, но щеше да ги обърка. Радиостанцията отново забуча — сърдит глас закрещя на руски думи и изрази, които Газич предположи, че са доста нецензурни. Босненецът отново доближи двата апарата и пусна следващия шумов залп. Приближи се до прозореца и натисна още веднъж бутона. Впери поглед във входа на хотела от другата страна на улицата. Пет секунди по-късно оттам изскочиха двама едри мъже и едва не събориха един минувач. Единият от тях още се опитваше да облече сакото си, а прибраният в раменен кобур пистолет ярко контрастираше на фона на бялата му риза.

С чисто професионално отвращение Газич поклати глава и се приготви за засадата.

Рап нагласи телефона си само на вибрация, набра номера на Коулман и го пъхна в предния джоб на якето. С дясната ръка хвана дръжката на вратата, а с лявата извади пистолета „Глок 19“. Погледна в шпионката дали някой не го дебне на вратата. С готово за стрелба оръжие той отключи и отвори вратата. Късият заглушител правеше цевта със седем сантиметра и половина по-дълга. Набързо провери коридора, прибра пистолета в специално ушит за целта джоб от дясната вътрешна страна на якето и продължи напред. Вместо към асансьора се насочи към стълбите. В слушалката му се обади Коулман:

— Според Брукс ще се забавим поне с пет-десет минути. Движението е много натоварено.

— Както е тръгнало, всичко ще свърши, докато дойдете.

Рап тъкмо стигна първото стъпало и чу шум, който идваше отдолу.

— Какво искаш да кажеш? — попита Коулман.

Той не отговори. Двама мъже изскочиха на стълбите от долния етаж. Единият от тях говореше високо на руски. Беше този, който напъха пачката в джоба на стареца. Точно от това се страхуваше Рап. Газич вече беше убил един от тях и сега примамваше двамата в капана.

— Какво става? — попита Коулман.

Мич изчака двамата да слязат по-надолу и прошепна:

— Мисля, че попаднахме на недоволен клиент.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Ще ти обясня, като дойдеш. — Рап тръгна надолу. — Ако дотогава съм жив.

— По-бавно, Мич. Нищо не ти разбирам.

— Кажи на Брукс да се обади на Маркъс и той да обясни кой е Декас. Кажи му също, че типовете на снимките са руснаци. — Стигна до следващата площадка.

— Ти къде си?

Той надникна през пролуката между перилата — двамата бяха един етаж по-надолу.

— В момента съм в хотела и следвам двама руски идиоти, на които скоро ще им видят сметката.

— Изчакай ни.

Мъжете влетяха във фоайето на хотела.

— Мога и сам да се грижа за себе си, не мислиш ли? — Рап взе останалото разстояние по две стъпала наведнъж, след като беше останал сам и нямаше опасност да го чуят.

— Не ме разбра правилно. Без подкрепление си и не знаеш какво може да те чака там. Не бих го нарекъл разумно решение от тактическа гледна точка.

Мич се изсмя.

— Ама вие „тюлените“ сте такива пъзльовци.

— Не ми се прави на мъжкар точно сега. Изчакай още няколко минути.

Когато Рап стъпи на първия етаж, чу как Коулман извика на Брукс да натисне педала до дупка. Набрал инерция, бутна вратата и се озова във фоайето.

— Само две минути, а? — примоли се Коулман.

— Съжалявам, но ще изпусна влака. Трябва да се погрижа тези идиоти да не се избият един друг.

Той тръгна спокойно из фоайето, за да не привлече внимание. Не беше трудно поради факта, че всички зяпаха двамата бабаити, които тъкмо излизаха през въртящата се врата.

— Само стой на линия — каза Рап. — Ще те имам предвид.

Усмихна се на пиколото. Отвън пред хотела единият руснак беше спрял по средата на улицата и се опитваше да накара приятеля си в паркираната кола да погледне към тях. Другият руснак вече беше пресякъл на отсрещната страна и му крещеше да върви с него. Рап продължи да излага на Коулман ситуацията, докато чакаше да пресече. Двамата руснаци си пробиха грубо път през чакащите за заведението хора. Рап мина вляво и пресече между редица от паркирани скутери, като избягна чакащите от опашката. Докато всички клиенти бяха още под впечатлението от грубостта на двамата невъзпитани мъже, той прескочи избелялото и провиснало кадифено въже, което отделяше кафенето от останалата част на тротоара. Внимателно тръгна между масите и наведе глава, за да не си извади очите в разпънатите чадъри.

Погледна към входа на заведението, дали старецът не е там, но собственикът не се виждаше никъде. Събитията щяха да се развият по два начина. Единият добър, другият лош. Рап още не знаеше как да подходи, но имаше представа как би протекла схватката. Руснаците вече влизаха през вратата на ресторанта. Той видя как се заизкачваха по стълбите вдясно от входа. Предпазливо се промъкна вътре, но не ги последва. Да тръгне без подготовка по стълбите, означаваше да поеме сериозен риск да бъде застрелян, което най-вероятно щеше да се случи с тези двамата. Отпред старецът разговаряше с клиентите на една от масите, но беше очевидно, че вниманието му беше насочено другаде — той непрекъснато поглеждаше към стълбите. Рап се обърна наляво. Между бара и предния прозорец-витрина имаше две маси. Барът беше дълъг поне десет метра и заемаше около една трета от ресторанта. Отзад в дъното и вдясно от него имаше още маси. Клиентите се тълпяха край бара и всеки от тях имаше чаша в едната ръка и цигара в другата. Беше доста шумно. Стените бяха с мазилка, подът беше покрит с плочки. Масите, както и част от облицовката бяха от дърво. Доста твърди повърхности. Рап се усмихна, извини се на хората и взе да си проправя път през тълпата, като непрекъснато следеше обстановката в огледалото зад бара. Над и под огледалото бяха закачени два рафта с бутилки алкохол, но в него той можеше да наблюдава едновременно стареца и стълбите. Рап не чу никакъв шум, но забеляза как огледалото и бутилките се разтресоха за миг. Секунда след това течността в бутилките отново затанцува. Рап въздъхна. Вече имаше един мъртъв, а може би и двама.