Кони Мейсън - Лъвът

— Късно е — едва пророни тя. — Какво искате от мен?

— Искам само да поговорим. Тялото ти вече не представлява интерес за мен — излъга я той. Предпочиташе да се измъчва до предела на търпението си, вместо да й признае, че още я желае, че отчаяно копнее тя да го приеме и да му се отдаде с желание.

Ариана въздъхна от облекчение. Последното нещо, което искаше в момента, беше Лайън отново да я докосне и да превърне тялото й в купчина тръпнеща, гърчеща се плът.

— Нямам какво друго да ви кажа, освен отново да ви помоля да се откажете от плана си да атакувате Блекхийт.

— Няма да има битка. Уилям ни вика в Лондон.

Ариана премигна насреща му. Няма да има битка? Господ бе чул молитвите й. Но да заминат за Лондон? При самата мисъл за това тялото й потръпна от ужас.

— Лондон! — извика тя. — Не искам да отивам в Лондон.

— Твоите желания са без значение. Така повелява Уилям. Той иска да ме придружиш. Кралицата настоявала да те види. Матилда ще ти хареса, тя е истинска светица. Утре ще си събереш багажа и ще се приготвиш за пътуването. Заминаваме вдругиден.

— Нямам достатъчно време да се подготвя! — В гласа й се долавяше паника. Не искаше да вижда нито Завоевателя, нито съпругата му светица. Тя мразеше Уилям. Мразеше всички нормани. Освен това, никога не беше ходила в Лондон. Беше чувала, че дворът е порочно място, въпреки усилията на Уилям да съхрани морала.

— Имаш достатъчно време — отвърна Лайън с нетърпящ възражение тон. Той отчаяно се опитваше да потисне емоциите, които извикваше у него близостта на тялото й. Господи! Тази жена се беше опитала да го отрови — как беше възможно все още да я желае? — А сега заспивай. Късно е вече.

Когато Ариана се събуди на следващата сутрин, Лайън вече бе излязъл. Тя стана припряно и трескаво прехвърли наум всичко, което трябваше да свърши, преди да тръгнат за Лондон. Кожата й настръхваше при самата мисъл за това. Тя нямаше приятели в Лондон, нямаше никой, който да я защити от Лайън и Завоевателя. В Крагмер поне беше заобиколена от хора, които познаваше от дете, а и Едрик беше наблизо, в случай че имаше нужда от него. А в Лондон щеше да е заобиколена от омразните нормани.

Мислите й секнаха, когато Терса влезе в стаята, за да й помогне да се облече.

— Добро утро, милейди. Лорд Лайън нареди да ви помогна да стегнете багажа си за пътуването.

Доброто й настроение не се хареса на Ариана, която с всяка изминала минута се чувстваше все по-разстроена.

— Изглеждаш ми необичайно щастлива, Терса. Да не би сър Белтан да е причина за това внезапно щастие?

— Лорд Лайън каза, че ще ви придружа в Лондон — отвърна весело Терса. — Не е ли чудесно? Лондон! Трябва да е прекрасно място. Никога не съм и мечтала, че един ден ще го видя. Белтан също ще дойде — добави свенливо момичето. — Много съм благодарна на лорд Лайън, че ще ме вземе с вас.

Ариана почувства, че ъгълчетата на устните й увисват. Лорд Лайън каза… Нима цялото домакинство беше очаровано от съпруга й? Той й беше отнел дома, а сега щеше да открадне и най-близките й хора.

— Радвам се, че харесваш съпруга ми — каза тя с горчив сарказъм. — Мога да се облека и сама. Но ако трябва да направя добро впечатление в кралския двор, ще ми трябват прилични дрехи. Повикай жени от селото. Някъде в този замък трябва да има стари дрехи на майка ми, които да преправя така, че да ми стават. Разполагам само с един ден, за да се сдобия с приличен гардероб.

Денят напредваше бързо. Имаше много да се свърши и твърде малко време за това. Ариана успя да намери няколко ракли с дрехи от майка й, някои от които почти не се нуждаеха от преправяне. Повечето от тях бяха изключително елегантни, поръбени с хермелин и скъпи кожи, и у Ариана постепенно се появи увереност, че ще е не по-зле облечена от всяка жена в двора на Уилям. Сред дрехите намери и няколко гривни, брошки и колиета.

Вечерта дрехите бяха опаковани и не й оставаше друго за вършене, освен да се сбогува с най-близките си хора. Ариана не знаеше колко дълго ще продължи срещата и кога ще се върнат, но разчиташе, че Кийн ще управлява добре Крагмер в тяхно отсъствие.

През целия ден Ариана беше виждала Лайън само отдалече. Знаеше, че и той е твърде зает с подготовката около пътуването, и беше благодарна за отсъствието му. Защото макар да бе успяла да избегне бичуването, сигурно тепърва щеше да се сблъска със смразяващия му гняв. Имаше много начини да я накаже и Ариана не се и съмняваше, че Лайън все някак ще й вгорчи живота. Защо, за бога, изобщо й беше хрумнало да се опита да отрови съпруга си? Защо се бе подвела по думите на Едрик? Та тя не искаше смъртта на Лайън. Вярно, че отказваше да му се врече във вярност, но той все пак си оставаше неин съпруг. Той я беше подмамил да извърши нещо непростимо, нещо, за което щеше да съжалява до края на живота си.