Кони Мейсън - Лъвът

— Аз не се плаша лесно, Ариана — рече накрая той. — Мога да надвия всяка опасност, която ни чака в Лондон.

— Ами аз, милорд? — попита меко тя. — Какво ще стане, ако опасността засяга мен?

Усмивката на Лайън не беше никак дружелюбна.

— Смяташ, че не мога да те предпазя ли?

— Не се съмнявам, че умеете да боравите отлично с оръжия, милорд, но дяволът е неуловим. Него не можете да го надвиете с оръжия.

— Говориш с недомлъвки, Ариана. Всеки враг може да бъде надвит със силна ръка. И ако не беше толкова уплашена от видението си, щеше да схванеш логиката в думите ми. Аз не вярвам във видения, нито пък в каквито и да е спиритични феномени. А сега е време да си лягаме. Потегляме призори.

Лайън се съблече набързо и се пъхна в леглото. Ариана остана да стои с гръб към него. Тя чу как леглото проскърца от тежестта му и най-после се обърна да го погледне.

— Има ли нещо, с което мога да променя решението ви?

— Не — отвърна Лайън, видимо отегчен от темата. — Трябва да се подчиня на Уилям. — После решително й обърна гръб. Боеше се, че ако види гола меката й плът, ще изгуби контрол. Тялото му отчаяно копнееше да я люби, но разумът му се противеше да мисълта да люби жена, която искаше смъртта му.

Дали наистина щеше да го спре да отпие от отровното вино, запита се Лайън за пореден път. Зависи колко желаеше Едрик. Лайън вече знаеше отговора на този въпрос: достатъчно, за да убие съпруга си. Чувстваше се като последния глупак. Ариана вече с нищо не можеше да го изненада. Тя мразеше норманите, а него самия ненавиждаше. Искаше да го види мъртъв и несъмнено щеше да успее, ако вещицата не беше се намесила.

Лайън почувства лекото полюшване на леглото, когато Ариана се отпусна до него и се отдръпна колкото е възможно повече от тялото му. Толкова по-добре, помисли си той и се приготви да спи. Не можеше да се позволи да желае някоя жена до слабост. И ако изпитваше някакви чувства към нея, никога нямаше да й позволи да ги узнае, макар да не можеше да ги изтрие от съзнанието си. Струваше му се невероятно, че мъж с неговата силна воля и непоколебимост е в състояние да желае тази коварна жена.

Безсмислените й брътвежи за опасност, която ги очаква в Лондон, го отегчаваха. Той не вярваше във видения. Вярваше в силата, куража и способността да се бориш за оцеляването си. Вярваше в Уилям и в Англия. А най-много вярваше в самия себе си.

Топлината на тялото й, така близо до неговото, го измъчваше. Тази топлина сякаш го преследваше, без значение колко далече от нея се отдръпваше. Хрумна му, че би могъл да се махне от това легло и да потърси спокойствие другаде. Но можеше също да вземе това, което му принадлежи и да използва Ариана за онова, за което е предназначена. И както бог е повелил.

Той посегна към нея и я привлече в обятията си.

Устните му намериха нейните. И преди Ариана да се е разбудила напълно, тялото й се надигна да посрещне неговото.

Тя вече му бе отвърнала почти насън и сега беше твърде късно да се противопостави на порива на тялото си, на устрема на плътта си, на болезнения копнеж, който близостта му извикваше у нея. Искаше да го отхвърли. Да лежи пасивна към неговия допир и съвършено неподвижна, без значение как я докосва Лайън.

Но безкомпромисната ласка на устните му я пленяваше и я караше да тръпне в очакване. Докосването му я изпълваше с водовъртеж от неописуеми емоции, подмамваше я в приказни светове, където само Лайън можеше да я отведе.

Той докосна най-уязвимото кътче от тялото й и тя извика от вълнение, изгубила битката, която така и не бе успяла да подхване. Този път той не й отказа насладата, за която копнееше.

На следващата сутрин, когато алената зора изплува на хоризонта, Ариана вече чакаше, оседлала коня си. Беше закусила набързо, а храната придобиваше железен привкус в устата й. Беше изтощена. Прилошаваше й при спомена за ласките на Лайън през нощта и за това с какво нетърпение му бе отвърнала. За пореден път той бе използвал тялото й, макар че този път се погрижи да й достави невероятно удоволствие. А след това се смъкна от нея и й обърна гръб. Отдръпването му я бе наранило повече, отколкото беше склонна да признае. Изпълнена с горчивина, тя дълго бе лежала с широко отворени очи. Накрая заспа, а когато на сутринта Терса я събуди, Лайън вече бе излязъл. Мястото до нея беше празно и хладно.

— Време е — каза Лайън, приближил неусетно до нея.

Той обгърна с ръце кръста й и с лекота я повдигна на седлото. После яхна породистия си жребец и препусна редом с нея покрай бойните кули и по подвижния мост. След тях яздеха около дузина мъже, следвани от каруцата със запаси и екипировка, в случай че им се наложеше да пренощуват под открито небе. Очевидно Лайън се бе погрижил да пътуват в пълен комфорт.