Кони Мейсън - Лъвът

Първата нощ прекараха в един нормански замък. Лорд Алън, който някога бе участвал заедно с Лайън в битката при Хейстингс, сега живееше в огромно имение, отнето от някой саксконски благородник. Още щом се установи по английските земи, Уилям бе възнаградил най-верните си хора, като ги дари с титли и владения, които преди това бяха собственост на саксонците. Ако не беше щедростта на Уилям, хора като Лайън все още щяха да са бедни рицари, без надежда за титли и земи. Ариана бе изпитала на гърба си склонността на Завоевателя да раздава безнаказано съпруги и земи. Беше се оказала една от първите му жертви.

Веднага след вечеря Ариана се извини с умората си от пътуването и се оттегли. Съпругата на лорд Алън беше с норманска кръв и Ариана не можеше да понася бъбривата, превзета жена, която ясно й бе дала да разбере, че единствената причина да допусне в дома си високомерната саксонка е бракът й с Лайън. Ариана си легна сама и, за свое огромно облекчение, се събуди сама.

Дните и нощите си приличаха, докато се придвижваха на юг към Лондон. Обикновено нощуваха в нормански кули и имения, или пък в градовете, които прекосяваха. Щом влязоха в Йорк, Ариана за първи път видя разрухата, причинена от Уилям и неговата армия сред онези, които се бяха осмелили да се опълчат на неговите правила. В продължение, на мили селищата и реколтата бяха изгорени, а хората и добитъкът — разпръснати. Ариана искрено съжаляваше хората, които се бяха разбунтували срещу господството на Уилям, защото неговото отмъщение беше потресаващо.

— Уилям трябва да е много жесток човек, за да причини такава разруха — пророни тъжно Ариана, докато яздеха през опустелите земи.

— Жесток е към онези, които се опълчват срещу волята му — отвърна твърдо Лайън. — Ако не беше потушил протестите така сурово, сега цялата страна щеше да се раздира от бунтове.

— Останали ли са някакви саксонски благородници? — попита Ариана, предварително уверена какъв ще е отговорът.

— Много малко — отвърна искрено Лайън. — Повечето са лишени от владенията си в полза на норманските рицари. А онези, които са останали, са понижени в ранг, като лорд Едрик. И за да запазят земите си, са положили клетва на васали пред новия си суверен.

— Да — отвърна Ариана с нескрито презрение. — Благодарение на Уилям сега саксонските благородници се скитат из страната без дом или собственост. Обикновените хора пък вече не могат да ловуват на воля в горите. Уилям е обявил всички гори за кралска собственост и народът трябва да си търси храна другаде или да измира от глад. И ти продължаваш да се питаш защо норманите са хулени и ненавиждани?

Лицето на Лайън остана безизразно. Той познаваше добре безпощадната жестокост на Уилям, когато го принудеха да защитава владенията си. Познаваше обаче и вроденото му благородство. Той беше винаги загрижен за онези, които му служеха вярно, щедър към приятелите си и религиозно верен на своята съпруга. Беше човек на морала и, макар и не винаги успешно, се опитваше да наложи този морал и в целия кралски двор. Беше непобедим воин, роден копеле като него самия, и цял живот се беше борил със зъби и нокти за онова, което сега притежаваше.

— Познавам Уилям по-добре от теб — каза решително Лайън. — Той е длъжен да брани завзетите земи. Вярно е, че възнагради своите последователи с титли и земи, но всички ние, включително и аз, сме длъжни да му даваме войници, обучени в изкуството на битката. Всеки барон е задължен да даде на своя крал определена бройка въоръжени рицари, които да попълват армията му.

— Изобщо не искам да познавам Уилям — отвърна презрително Ариана и препусна да се присъедини към Терса, която яздеше встрани от тях.

От този ден нататък през целия път Ариана упорито избягваше компанията на Лайън. Обичайно край нея яздеше някой от неговите рицари, а той самият препускаше начело с Белтан. През нощта съпругът й спеше заедно с хората си в салона на имението, в което спираха да пренощуват, а през деня почти не правеше опити да завърже разговор с нея. Което напълно я удовлетворяваше.

Един ден Лайън й махна да се присъедини към него. Двамата не бяха разговаряли насаме от дни и сега той очевидно имаше да й каже нещо важно.

— Наближаваме Лондон, милейди — рече той. — Ако всичко върви по план, утре ще стигнем портите на града.

Ариана посрещна новината с облекчение. Вече повече от десет дни беше залепена за седлото и беше изтощена до мозъка на костите си, макар че в действителност пътуването не беше кой знае колко изморително. Лайън бе наложил поносимо темпо на придвижване — нито твърде напрегнато, нито досадно бавно.