Кони Мейсън - Лъвът

Ариана се изкъпа по-късно с помощта на Терса. Лайън излезе веднага след закуска, придружаван от няколко от рицарите си. Трябваше да огледа селището и колибите на селяните. Зимата вече чукаше на вратите им и трябваше скоро да стегнат всички покриви, огради и плетове. Като господар на тези владения, Лайън беше задължен да види как се оправят селяните, които обработваха земите му. Негова задача беше и да събере годишната рента от онези, които вече са събрали достатъчно пари, за да откупят земите си. Феодалната система действаше по този начин, откакто Завоевателя беше стъпил на английска земя.

След като се изкъпа, Ариана подкани и Терса да използва ваната. Момичето определено не бе от най-чистите. Терса прие с охота, защото обичаше да се чувства чиста и спретната. Когато слугинята най-после излезе от ваната, Ариана с удивление видя, че под пластовете прах и мърсотия се крие забележително хубава жена. Косите й бяха с цвета на узрели жита, а по кожата й нямаше нито едно петънце. Двете се запътиха към складовите помещения да потърсят нови платове, от които да си ушият рокли.

— Мислите ли, че сър Белтан ще ме хареса, милейди? — попита я свенливо Терса, докато сресваше с пръсти сплъстените възли в косата си.

Ариана загуби ума и дума.

— А ти искаш ли той да те харесва?

— О, да, милейди. Той е най-красивият рицар в цялото кралство, кълна се. Най-силният и привлекателен мъж, който някога съм виждала. Но е твърде добър за мен.

— За бога, Терса, ти си саксонка! Твърде си добра за една норманска свиня. Намери някой, който наистина те заслужава.

— Да, милейди — отвърна свенливо Терса и сведе очи. Не можеше да преодолее онова, което изпитваше към Белтан. Саксонец или норман, тя го желаеше, макар да съзнаваше, че чувствата й са безсмислени.

От топовете прашни платове, недокосвани от пет години, Ариана си избра бледо синьо, зелено и наситено розово за рокли, както и мек лен за бельо. После се захвана да подбере подходящи платове за Терса. Отмести настрана топовете в сиви и тъмно кафяви краски, с каквито обикновено се носеха слугите, и се спря на по-ярки цветове и по-фини материи. С малко късмет, след няколко дни и двете щяха да се облекат прилично.

Когато късно вечерта Лайън се върна у дома, на масата го очакваше топла и вкусна трапеза. Платата бяха обсипани с ароматни късове риба, дивеч и телешко, плодове и зеленчуци, както и пухкав хляб, замесен от бяло брашно, каквото само заможните можеха да си позволят. И както беше редът, Ариана седна до него да сподели трапезата му.

— Заслужавате искрени комплименти, милейди — каза й Лайън. — Приготвила сте чудесна храна.

— Знам си задълженията — отвърна сдържано Ариана.

Тъмните му вежди подскочиха в иронична гримаса.

— Още не, но скоро ще ги научите.

Ариана потърси някакъв подобаващ отговор, но внезапно езикът й се скова, а главата й шеметно се завъртя. Лицето на Лайън избледня и пред очите й сякаш се разтвори тъмна пропаст. С безпомощна въздишка, Ариана се остави да потъне в нея. И тогава нахлу видението. Тя се опита да го спре, но не можа.

Лайън стоеше неподвижен, обгърнат от сива, лепкава мъгла. Гърдите му бяха голи, а торсът му — облян в кръв. Пред него стоеше силен воин с невидимо лице, насочил смъртоносно копие към сърцето му. Ариана също беше там — стоеше встрани, почти погълната от мъглата. Чувстваше се лека и свободна, сякаш плаваше в мъглата. А после, за нейна почуда, войнът с невидимо лице се обърна към нея, сякаш безмълвно й задаваше въпрос. И макар да не беше проговорил, Ариана разбра, че я пита дали да забие копието в сърцето на Лайън. Решението беше в нейните ръце.

Лайън можеше да живее.

Или да умре.

Тя отвори устни да проговори, но от гърлото й не се изтръгна и звук. Ариана тръсна глава, неспособна да направи този съдбоносен избор — живот или смърт за нейния съпруг. И в този безконечен миг, докато Ариана търсеше правилния отговор, Лайън сграбчи копието, изтръгна го от ръцете на безименния воин и безпогрешно прониза сърцето й. Странно, но от раната не бликна кръв. Образите на двамата мъже бавно се разпаднаха. Лепкавите пръсти на мъглата се протягаха безмилостно към нея, а тя гледаше в почуда безкръвната рана, където копието бе пронизало плътта й. И тогава я връхлетя болката — остра, пронизваща и натрапчива.

Нима собствената й нерешителност бе станала причина за смъртта й? Само миг неувереност — и ето че бе предизвикала повече болка, отколкото можеше да понесе. Да, сега ясно осъзнаваше грешката си. Ариана отвори очи и отчаяно се опита да се изтръгне от лапите на агонията. Над нея стоеше Лайън, приведен в безмълвен въпрос, вторачил загрижен поглед в нея. Ариана осъзна, че вече не е в салона, а лежи на собственото си легло.