Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

— Сега ще се обади свирачът — викнаха те на Врай. — Внимавай, госпожице, да не се наквасиш.

При тези думи се заляха от смях.

Врай се вслуша в предупреждението им и се дръпна. Помисли си как някой чужденец би предположил, че децата са надарени с шесто чувство, което им даваше възможност да предскажат кога точно ще бликне Час-свирачът.

И той избликна — дебел стълб вода, за миг помътнял от кал, после блестящо чист. С извисяването на водата, звукът на свирката също се засилваше — неизменна мелодия, която траеше едно и също време. Преди да падне отново, водата се издигаше на височина, върху която човешкият ръст се нанасяше три пъти. Вятърът изви струята на запад и водата обля скалите, където преди малко бе приклекнала Врай.

Свиренето спря. Водният стълб се скри в черната уста на земята, откъдето бе изригнал.

Врай помаха на децата и продължи по пътя към брасимипите. Тя знаеше откъде разбираха, че гейзерът ще бликне. Още помнеше вълнението да се провира гола между скалите с цвят на охра, да топва тялото си в бликащата от земята вода, забила пръстите на краката си в горещата кал, и гъдела, който изпитваше плътта й от бълбукащите мехурчета. Когато часът наближеше, земята леко потреперваше. Тогава се вмъкваше плътно между скалите и с всяка фибра на тялото си усещаше силата на земните богове, напрягащи се в мощна тържествуваща еякулация.

Пътеката, по която вървеше, бе утъпкана главно от жени и прасета. Лъкатушеше за разлика от по-правите пътища, утъпкани от ловците, тъй като посоката й до голяма степен зависеше от подвижното създание — косматата черна свиня на Ембрудок. Ако вървеше по нея, Врай щеше да стигне до езерото Дорзин. Ала пътеката свършваше много преди това, в района на брасимипите. Нататък се простираше само пущинак от тресавища и мраз.

Врай се катереше и се чудеше дали всичко се стреми все нагоре и дали съществува противоположна сила, която го дърпа надолу. Едната бе насочена нагоре, към звездите, а другата свършваше като духове. Час-свирачът бе въплъщение и на двете противоположни сили. Изригващите му води винаги падаха отново на земята. Тя изпитваше непреодолимо желание да извиси духа си до небесата, които бе изучила без помощта на Шей Тал — царството на върховното движение, на загадъчните звезди и слънца, мястото, в което съществуваха толкова много тайни проходи, както и в човешкото тяло.

Към нея се приближаваха двама мъже. Зърна само краката, лактите и горната част на главите им, когато стъпваха по надолнището под тежкия си товар. Разпозна Спарат Лим по тънките му нозе. Носеха късове от стънджбег. Следваше ги Датка само с копие в ръка.

Той й се усмихна за поздрав и застана от едната страна на пътеката, като я гледаше с тъмните си очи. Дясната му ръка бе окървавена, а по дръжката на копието се стичаше тънка струйка кръв.

— Убихме един стъндж — каза той и млъкна. Както обикновено, Врай се почувства едновременно смутена и успокоена от мълчаливостта му. Приятно й беше, че той никога не се хвалеше за разлика от останалите млади ловци, ала не й беше приятно, че никога не споделяше мислите си. Опитваше се да почувства нещо специално към него.

Врай спря.

— Трябва да е бил голям.

— Ще ти го покажа — отвърна той и добави: — Ако ми разрешиш.

Обърна се и тръгна по пътеката, а тя го последва, като не знаеше дали да говори, или не. Но това е глупаво, каза си тя, прекрасно разбираше, че Датка желае да общува с нея.

Изплю първото нещо, което й хрумна в главата:

— Какво мислиш за човешките същества, населяващи света, Датка?

Без да погледне назад, той отвърна:

— Произлезли сме от първичния камък.

Отговори, без да го интересува фактът, че тя би искала да отдели повече внимание на такъв важен въпрос, и разговорът замря.

Врай съжали, че в Олдорандо нямаше свещеници, би разговаряла с тях. Според легендите и песните навремето в Ембрудок са проповядвали сложна религия, която обединявала Утра с живота на този свят и с духовете в долния свят. През един мрачен сезон преди управлението на Уол Ейн Ден, когато дъхът замръзвал по устните на хората, населението се вдигнало и ги унищожило. Оттогава жертвоприношенията спрели, извършвали се единствено по време на празници. Старият бог, Акха, вече не бил на почит. Несъмнено с това се погубила и част от познанието. Храмовете били опустошени. Сега в тях отглеждаха свине. Когато прасетата са предпочитани пред свещениците, се появяват и други врагове на познанието.