Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Навън спря и замислено потърка брадата си. Погледна нагоре към прозореца й и извика:

— Все още съм Господар на Ембрудок и по-добре да не го забравяш!

Тя чу вика му от стаята, ала не можа да отиде до прозореца. Остана там, където си беше — самотна въпреки хората около нея, — и произнесе достатъчно високо, за да я чуе той:

— Господар на малка мръсна ферма.

Едва когато долови шляпането в калта на трите чифта ботуши да заглъхва, реши да погледне през прозореца. Гледаше широкия му гръб, докато той се отдалечаваше с тежка стъпка към северната порта, придружен от двамата си млади помощници. Изпод токовете на ботушите му изригваха пръски кал. Разбираше самотата му. Той не се чувстваше по-добре от нея.

Ако бе негова жена, сигурно би запазила снажния си стан и всичко онова, което тя толкова много ценеше у себе си. Бе твърде късно да мисли за това сега. Помежду им лежеше пропаст, а една празноглава кукла топлеше ложето му.

— По-добре си вървете — каза тя, страхувайки се да погледне жените.

Когато се върнаха на калния градски площад, Аоз Рун заповяда на Лейнтал Ей да стои настрана от академията.

Лейнтал Ей се изчерви.

— Не е ли време ти и съветът да престанете с предразсъдъците си към академията? Предполагах, че ще промениш мнението си след чудото при Рибното езеро. Защо разстройваш жените? Ще те намразят. Най-лошото, което може да стори академията, е да ги накара да си вирнат носовете.

— Жените стоят със скръстени ръце. Академията създава раздори.

Лейнтал Ей погледна Датка за подкрепа, ала онзи бе забил очи във върховете на ботушите си.

— По-скоро твоето отношение създава раздори, Аоз Рун. Знанието никога не е наранило никого. Имаме нужда от знание.

— Знанието е бавна отрова — твърде млад си, за да го разбереш. Имаме нужда от дисциплина. Така оцеляваме, така сме оцелели. Стой настрана от Шей Тал — тя притежава неестествена сила над хората. Който не работи в Олдорандо, няма да яде. Това е нашето вечно правило. Шей Тал и Врай вече не работят при хлебопекарната, затова отсега нататък няма да ядат. Ще видим дали ще им хареса.

— Ще умрат от глад.

Аоз Рун смръщи вежди и погледна Лейнтал Ей.

— Ако не си сътрудничим, всички ще умрем от глад. Тези жени трябва да бъдат стреснати и аз няма да търпя да ги защитаваш. Ако още веднъж се опиташ да спориш с мен, ще те изхвърля.

Когато Аоз Рун си отиде, Лейнтал Ей постави ръка на рамото на Датка.

— Става все по-лош. Това е негова лична борба с Шей Тал. Какво мислиш?

— Не мисля — поклати глава Датка. — Върша, каквото ми се казва.

Лейнтал Ей саркастично погледна приятеля си.

— И какво ти казаха да направиш сега?

— Тръгвам за брасимипите. Убихме стънджбег — и той показа окървавената си ръка.

— След малко ще дойда и аз.

Лейнтал Ей закрачи покрай Ворал, като разсеяно гледаше гъските, които се разхождаха или плуваха, сетне последва приятеля си. Мислеше си, че разбира гледните точки и на Шей Тал, и на Аоз Рун. За да живеят, трябва да си сътрудничат. И все пак, дали си струва да живеят, ако само си сътрудничат? Конфликтът го потискаше и отдавна го подтикваше да напусне селището — което щеше и да направи, само Ойре да се съгласи да тръгне с него. Чувстваше, че е твърде млад, за да разбере споровете и да прекрати увеличаващите се раздори. Тайно оглеждайки се някой да не го наблюдава, той извади от джоба си дървеното куче, което преди много години старият свещеник от Борлиен му бе дал. Протегна ръка и задейства опашката му. Кученцето яростно залая срещу гъските наоколо.

И друг бе тръгнал към брасимипите. Врай дочу имитацията на кучешки лай и зърна гърба на Лейнтал Ей между две кули. Тя не го обезпокои, тъй като това не бе в нрава й.

Заобиколи горещите извори и Час-свирача. Когато парата се появеше на повърхността, източният вятър я поемаше и със съскане я издухваше върху влажната скала. На върха на всяко отделно косъмче от кожите на Врай бе застинало мънисто от влага като перла. Водите гъргореха и се лееха жълтотебеширени в процепите и излъчваха яростно желание да поемат нанякъде. Тя приклекна на една скала и разсеяно потопи ръка в извора. Горещата вода забълбука през пръстите й и намокри цялата й длан.

Врай облиза течността от пръстите си. Познаваше сярната миризма от детските си години. И сега тук играеха деца, викаха се, тичаха по хлъзгавата скала, без да падат, бързи и ловки като аранги.

По-буйните бяха голи въпреки щипещия вятър, който ги караше да крият незрелите си телца в процепите между скалите. Пенещите се води се спускаха по раменете и коремчетата им.