Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Заплашваха ги и природните стихии. Температурата остана два-три градуса под нулата. Цареше тишина, въздухът бе натежал. Плиткото езеро безмълвно се простираше пред нозете им. Бе широко четирийсетина метра и дълго стотина и недружелюбно се бе разпростряло между два хребета. Водите му бяха неподвижни и отразяваха небето без нито една гънка. Мрачният му вид засили свръхестествения страх у жените, когато ловците се изгубиха от погледа им зад билото. Дори тревата в краката им, корава от студа, сякаш бе омагьосана. Не се чуваше шум от птици.

Мъжете не бяха доволни, че жените им са близо до фагорите. Настаниха се в съседната падина до другото езеро и се заоплакваха от водача си.

— Никаква следа от фагори — обади се Тант Ейн, като подухваше върху пръстите си. — Да се връщаме. Ами ако разрушат Олдорандо, докато ние сме тук? Ще стане една…

Облакът, образуван от дишането им, ги обединяваше, когато те се облегнаха на копията си и укорно погледнаха Аоз Рун. Той крачеше с мрачно лице на разстояние от тях.

— Да се връщаме ли? Говорите като жени. Дойдохме да се бием и ще се бием, дори ако трябва да дадем живота си на Утра в този бой. Ако наблизо има фагори, ще ги предизвикам. Стойте си по местата.

Той изтича към върха на хребета зад тях, така че да може да вижда жените. Имаше намерение да викне с пълен глас, та гласът му да прокънти в пустошта.

Ала врагът вече се виждаше. Аоз Рун твърде късно разбра защо напоследък не бяха виждали скитащи борлиенци — фагорите ги бяха прогонили. Също като старата Молас Фърд преди наводнението, той стоеше парализиран пред гледката на отколешния човешки враг.

Жените се събраха в единия край на езерото, ансипиталите се групираха в другия. Жените правеха изплашени и несигурни движения, ансипиталите стояха неподвижни. Дори в изненадата си жените реагираха индивидуално, фагорите изглеждаха като едно-единствено цяло.

Невъзможно бе да се преброят вражеските сили. Те се сливаха с късната следобедна мъгла, която падаше над долчинката, и с разпръснатите сиви и сини петна на околността. Един от фагорите продължително и гръмогласно се изкашля, иначе можеха да минат и за нежива материя.

Белите им птици бяха накацали на хребета зад тях. Отначало се поблъскаха малко, ала сега вече се бяха подредили е наклонени на една страна глави като душите на загиналите.

Въпреки застиналия силует на групата ставаше ясно, че трима от фагорите — вероятно водачите им — яздеха кайдо. Седяха, както обикновено, приведени напред към главите на кайдото, сякаш си говореха с тях. Фагорите пехотинци се скупчиха от двете им страни с прегърбени рамене. Стояха неподвижни като камъните около тях. Онзи отново се закашля. Аоз Рун се съвзе и викна хората си.

Те се изкачиха по хребета и с безпокойство загледаха врага. В отговор фагорите внезапно се раздвижиха. Странно сглобените им крайници преминаха от неподвижност към движение без преход. Плиткото езеро ги бе спряло. Всеизвестно беше, че изпитват отвращение към водата, ала времената се меняха — някакъв по-силен порив ги накара да продължат напред. При вида на трийсет човешки женски, оставени на тяхната милост, те се решиха. Нападнаха.

Един от тримата ездачи размаха меч. С раздиращ въздуха вик заби вроговените си пети в хълбоците на кайдото и се втурна напред. Останалите го последваха като един — някои яздеха, други тичаха. Навлязоха във водите на плиткото езеро.

Паника завладя жените. Сега, когато противникът се нахвърли върху тях, те се заблъскаха насам-натам между възвишенията. Едни се катереха откъм едната страна, други — откъм другата, надаваха тихи отчаяни викове като птички, попаднали в беда.

Единствено Шей Тал остана на мястото си с лице към нападателите, а Врай и Еймин Лим се вкопчиха ужасени в нея и заровиха лица в кожите й.

— Бягайте, глупачки! — викаше Аоз Рун, тичайки надолу по хребета.

Шей Тал не чу гласа му от виковете и яростния плясък на водата. Тя стоеше неподвижно в края на езерото, вдигнала ръце, сякаш заповядваше на фагорските орди да спрат.

После настъпи промяната. Мигът, който оттук насетне щеше да се споменава в легендите на Олдорандо като „чудото на Рибното езеро“.

По-късно някои твърдяха, че мразовитият въздух бил разцепен от пронизителен звук, други казваха, че се чул силен глас, трети се кълняха, че това е била ръката на Утра.

Цялата група мародери, шестнайсет на брой, бяха навлезли в езерото начело с тримата сталуни-ездачи. Яростта им ги бе довлякла в чужда за тях среда, водата стигаше до хълбоците им и се пенеше от устрема, с който нападаха. В този миг цялото езеро внезапно замръзна.