Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

— Може би ни очаква глад. И преди се е случвало. Ала сега имаме други тревоги. Хората на Фаралин Фърд се върнаха от север. Видели в далечината група косматковци, които яздели кайдо и се приближавали насам. Казват, че групата била от воините им.

Ловците се спогледаха един друг.

— Колко са?

Аоз Рун сви рамене.

— Откъм езерото Дорзин ли идват? — попита Лейнтал Ей.

Аоз Рун отново сви рамене, сякаш въпросът нямаше отношение към разговора им.

Обърна се към ловците и задържа тежкия си поглед върху тях.

— Каква според вас е най-добрата стратегия в случая?

Като не получи отговор, сам отвърна на въпроса си:

— Ние не сме страхливци. Ще излезем и ще ги нападнем, преди да са пристигнали да изгорят Олдорандо до основи или каквото там са намислили да правят.

— Няма да нападнат в такова време — обади се един по-възрастен ловец. — Косматковците мразят водата. Само изключителен пристъп на лудост може да ги накара да нагазят във вода. Тя разяжда козината им.

— Времената са трудни — каза Аоз Рун, като крачеше из стаята, без да спре. — Светът ще се удави под дъжда. Кога ще завали проклетият сняг?

Той ги пусна да си вървят и нагази в калта, за да отиде при Шей Тал. Там седяха Врай и другата й близка приятелка Еймин Лим и прекопирваха някакъв модел. Аоз Рун изпрати двете навън.

Двамата с Шей Тал се изгледаха внимателно. Тя се взря във влажното му лице и усети, че има да й казва повече, отколкото би могъл да изрази с думи. Той забеляза бръчките под очите й и първите бели влакънца, проблясващи в тъмните й къдрици.

— Кога ще спре този дъжд?

— Времето отново се влошава. Искам да посадя ръж и овес.

— Ти си толкова мъдра — ти и твоите жени, че сигурно ще можеш да ми кажеш какво ще се случи.

— Не знам. Идва зима. Може би ще стане по-студено.

— Сняг? Как искам да се върне проклетият сняг, а дъждът да изчезне!

Той гневно вдигна юмруци, после отново ги отпусна.

— Ако застудее, дъждът ще се превърне в сняг.

— Утра да те убие, какъв женски отговор! Няма ли да ми кажеш нещо по-сигурно, Шей Тал? Нещо сигурно в този несигурен свят?

— Не повече, отколкото ти можеш да ми кажеш.

Той се завъртя на пети и спря на вратата.

— Ако жените ти не работят, няма да ядат. Не можем да държим хора без работа, разбираш, нали?

Аоз Рун си тръгна, без да каже нито дума повече. Тя го последва до вратата и остана там намръщена. Бе раздразнена, че не й даде възможност отново да му откаже, това щеше да я импулсира. Ала добре разбираше, че умът му изобщо не бе при нея, а е съсредоточен върху много по-важни въпроси.

Загърна грубите дрехи около тялото си и седна на леглото. Когато Врай се върна, тя все още седеше намръщена, ала виновно скочи при вида на младата си приятелка.

— Винаги трябва да действаме в положителна посока — каза тя. — Ако бях магьосница, щях да върна снега заради Аоз Рун.

— Ти си магьосница — отвърна вярната й Врай.

Новината за приближаващите фагори бързо се разнесе. Онези, които си спомняха последното нападение над града, приказваха само за това. Говореха по нощите, когато залитаха от изпития рател и се строполяваха в леглата си; говореха призори, когато мелеха брашното на оскъдната светлина.

— Можем да направим нещо, а не само да говорим — каза им Шей Тал. — Сърцата ви са смели, жени, тъй както са остри езиците ви. Ще покажем на Аоз Рун за какво ни бива. Искам да чуете какво съм намислила.

Решиха, че академията, която непрекъснато се налагаше да оправдава съществуването си в очите на мъжете, трябва да предложи план за нападение, което би спасило Олдорандо. Ще изберат подходящо място и жените ще се съберат там, за да ги видят фагорите. Когато нашествениците се приближат, ще попаднат в засадата на ловните, които ще чакат скрити от двете страни и ще ги унищожат. Докато обсъждаха идеята, жените пищяха и викаха за кръв.

Когато планът бе достатъчно добре обмислен, жените избраха едно от най-хубавите момичета да го изпратят при Аоз Рун. То бе почти на възрастта на Врай и се казваше Дол Сакил, дъщеря на старата акушерка Рол Сакил. Ойре придружи Дол до кулата на баща си, където момичето трябваше да му предаде поздравленията на Шей Тал и да го помоли да отиде в дома й: там именно щеше да му бъде направено предложението как да се защити градът.

— Няма да ми обърне никакво внимание, нали? — попита Дол.

Ойре се усмихна и я побутна напред.

Жените чакаха, а навън се изливаше дъжд.

Когато Ойре се върна, заранта се бе преполовила. Беше сама и изглеждаше бясна. Най-после изплю цялата истина. Баща й отхвърлил поканата, но оставил Дол Сакил при себе си. Взел я като подарък от академията. Отсега нататък Дол щяла да живее с него.