Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Врай също се дръпна настрана. Тя бе сравнително слаба. Гърдите й едва личаха под сребристосивите й кожи — приличаха на две луковици. Лицето й бе тясно, обаче не му липсваше миловидност. Очите й бяха дълбоко поставени и блестяха на бледата й кожа. Не за пръв път Лейнтал Ей си помисли, че Врай му напомня за Датка, може би заради това бе тъй привлекателна за приятеля му.

Имаше едно нещо обаче, което отличаваше Врай и това бе косата й. Погледната на слънчева светлина, тя изглеждаше тъмнокафява, различна от сиво-черните коси, характерни за жителите на Олдорандо. Единствено косата й подсказваше, че Врай е от смесен произход — майка й е била робиня от Южен Борлиен, със светла коса и светъл тен на лицето, която починала, след като я пленили.

Твърде млада, за да чувства неприязън към пленилите я, Врай бе очарована от всичко, което виждаше в Олдорандо. Каменните кули и тръбите с гореща вода бяха обзели напълно детското й въображение. Бълваше въпроси и отдаде сърцето си на Шей Тал, защото тя им отговаряше. Шей Тал ценеше живия ум на детето и когато то порасна, тя пое грижата за него.

Под обучението на Шей Тал Врай се научи да чете и пише. Тя стана един от най-запалените членове на академията. Напоследък се народиха много деца и на свой ред Врай учеше някои от тях на олонецката азбука.

Врай и Шей Тал заразказваха на Лейнтал Ей как открили коридори под града. Системата от подземни пътища в посока север-юг и изток-запад свързвала всички кули или навремето ги е свързвала; земетресения, наводнения и други природни бедствия блокирали някои от коридорите. Шей Тал се надявала да достигне до пирамидата, затрупана някъде около мястото за жертвоприношения, защото вярвала, че тази структура съдържа най-различни съкровища, ала коридорите дотам били затрупани догоре с тиня.

— Има много неща, чиято взаимна връзка не можем да разберем, Лейнтал Ей — каза тя. — Живеем на повърхността, но съм чувала, че хората в Пановал си живеят удобно и под нея, както и на юг, в Отасол, според думите на търговците. Може би коридорите ни свързват със света под нас, където обитават шепнещите и наставляващите. Ако можехме да открием път до тях, да ги посетим тялом, а не само духом, ще придобием знание, което отдавна е погребано. Това ще задоволи Аоз Рун.

Отпуснат от топлината, Лейнтал Ей само кимна сънено.

— Знанието не е нещо погребано завинаги като брасимипите — добави Врай. — Знанието може да бъде получавано чрез наблюдения. Вярвам, че във въздуха съществуват коридори, подобни на онези под нас. Когато настъпи нощта, наблюдавам как звездите изгряват и се движат по небето. Някои преминават през различни коридори…

— Те са твърде далеч, за да ни влияят — намеси се Шей Тал.

— Не чак толкова. Всички са в света на Утра. Каквото и да направи той, ще ни повлияе.

— Ти се страхуваш да се спуснеш под земята — забеляза Шей Тал.

— Мисля, че пък теб, госпожо, те плашат звездите — побърза да отвърне Врай.

Лейнтал Ей бе удивен, че тази свенлива млада жена, не по-възрастна от него, вече не се държи с уважение и отговори така на Шей Тал. Променила се бе, подобно на климата напоследък. Шей Тал очевидно не обърна внимание на това.

— Каква е ползата от подземните коридори? — попита той. — Какво показват те?

— Просто останки от далечното и забравено минало — отговори Врай. — Бъдещето е в небесата.

Ала Шей Тал твърдо заяви:

— Те показват онова, което Аоз Рун отрича: че фермата, в която живеем, е била навремето велико място, където изкуството и науката са процъфтявали и людете са били по-добри от нас. Имало е повече хора, трябва да е било така — всички сега са вече духове. Били са пищно облечени, така както се обличаше Лойл Брай. А в главите им се раждали блестящи мисли като златни птици. Останали сме само ние, а главите ни са пълни с кал.

По време на разговора Шей Тал непрекъснато се позоваваше на Аоз Рун и докато говореше, напрегнато се взираше в тъмния ъгъл на стаята.

Студът отмина, дойдоха дъждовете, после отново студът, сякаш климатът през този период имаше специалната задача да унищожи жителите на Ембрудок. Жените си вършеха работата и мечтаеха за други светове.

Равнината бе набраздена с падини, които се простираха в посока изток-запад. Върху северните им склонове все още имаше неразтопени купчинки сняг, останали от снежната пустиня, която навремето покриваше цялата земя. Сега изпод снега се провираха зелени стъбълца и около тях се бяха образували малки долчинки, над които те бяха единствени владетели.