Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

— Според обичая съветът на майсторите трябва да пие за теб, да вдигне наздравица за царуването ти, Господарю.

Господарят на Ембрудок плъзна поглед по таванските греди, после отново го сведе към хората.

— Майстор Датнил, знам, че вие, старците, сте къси по ум, а дълги на приказки. Спестете ми ги. Вървете си, хайде, преди и вас да съм заменил. Вън, всички вън! Благодаря, но всички се махайте навън в змийския студ.

— Но…

— Вървете!

Аоз Рун изохка и се улови здраво за стола си.

Враждебно ги отпрати и старците от съвета си тръгнаха с мърморене, като надуха беззъбите си бузи от негодуване. Лош знак… Лейнтал Ей и Датка поклатиха глави и също си тръгнаха.

Щом остана насаме с дъщеря си, Аоз Рун се срути на пода и се сви. Пъшкаше, риташе и се дереше.

— Донесе ли лековитата гъша лой от госпожа Датнил, дъще? — попита я той.

— Да, татко.

Ойре извади кожена кутийка, пълна с мека мазнина от гъска.

— Ще трябва да намажеш тялото ми с нея.

— Не мога да го направя, татко.

— Разбира се, че можеш и ще го сториш.

Ойре запримигва с очи.

— Няма да го направя. Чу какво ти казах. Нека робинята да те намаже. Нали е за това? Мога да повикам и Рол Сакил.

Той скочи на крака, оголи зъби и я улови за ръката.

— Ти ще го направиш. Не мога да си позволя да покажа другиму състоянието си, иначе ще се пусне дума. Те ще разберат, не виждаш ли? Ти ще го направиш, дявол да те вземе, или ще счупя милото ти вратле. Твърдоглава си като Шей Тал.

Когато дъщеря му заскимтя, гневът отново го обзе и той кресна:

— Ако си толкова гнуслива, затвори си очите, направи го със затворени очи. Не е нужно да гледаш. Но много бързо, преди да съм излязъл от кожата си.

Започна да се разсъблича с див поглед, сетне додаде:

— И ще те омъжа за Лейнтал Ей, за да си мълчите и двамата. Не ти искам мнението. Виждал съм го как те гледа. Един ден ще дойде твоят ред да управляваш Олдорандо.

Панталонът му се свлече и той застана пред нея съвсем гол. Тя здраво стисна очи, извърна лице настрана, отвратена от собственото му унижение. Ала не можеше да не забележи това гладко тяло, чиито мускули се гърчеха под кожата му. Баща й бе покрит с алени петна до шията.

— Хайде, започвай, глупава патко! Агонизирам, дявол да го вземе, умирам!

Тя протегна ръка и размаза лепкавата мас върху гърдите и корема му.

После Ойре избяга от него, а от устата й изригваха ругатни. Изчезна и от сградата, излезе навън и подложи лицето си на студения вятър: повдигаше й се от отвращение.

Такива бяха първите дни от властването на баща й.

Група мади лежаха неудобно в безформените си дрехи. Спяха. Това ставаше в една долина на незнайно колко мили разстояние от Олдорандо. Караулът им дремеше.

Заобиколени бяха от шистова скала. Под атаките на мраза скалата се бе разцепила на тънки пластове, които хрущяха под стъпките им. Нямаше никаква растителност с изключение на тук-там израснали хилави храсти. Листата им бяха твърде горчиви за ядене и дори всеядните аранги не ги поглеждаха.

Мадите бяха изненадани от гъста мъгла, често срещана по тези високи места. Нощта се спусна и те не смееха да помръднат от мястото си. Светът вече бе видял изгрева на Баталикс, ала в студената цепнатина на каньона все още царяха мрак и влажна мъгла и протогностиците все още спяха.

Командирът Йол-Гар Уирик от похода на младия кзан, се бе изправил гордо на няколко метра над тях и наблюдаваше как групата мъжки и женски воини пълзяха под командата му нагоре към беззащитните мади.

Десет възрастни протогностици съставляваха групата в полумрака. С тях имаше едно бебе и три деца. До тях лежаха седемнайсет аранги, яки козообразни животни с гъста козина, които посрещаха повечето от скромните нужди на номадите.

Самото съществуване на мадите се обуславяше от безразборно съешаване; нямаше забрана върху кръвосмешението. Телата им бяха плътно притиснати едно до друго, за да пазят топлината, а рогатите им животни бяха полегнали недалеч пред тях и оформяха нещо като защитен пръстен срещу смразяващия студ. Извън кръга се намираше само караулът, а пък той невинно спеше върху козината на един аранг. Протогностиците нямаха оръжие. Бягството бе единствената им защита.

Разчитаха на мъглата. Ала острият поглед на фагорите ги откри. Изключително трудният терен временно бе откъснал Йол-Гар Уирик от главната част, командвана от Хр-Брал Ипрт. Воините му бяха зверски гладни, също както и прачовеците, които щяха да нападнат.