Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Треперещ от терзанията, които не можеше да сподели с другарите си, той тръгна забързано от кулата си, придружен от вярната си хрътка Кърд. Излезе на улицата, където в призрачната мъгла на първата ранна светлина се виждаха само увитите фигури на жените, които, без да бързат, отиваха на работа. Аоз Рун ги избягна и се отправи към северната порта. Трябваше да мине покрай северната кула. Преди още да го осъзнае, той се сблъска с разбития от падането труп на Накри, проснал се пред нозете му, с все още отворени и изпълнени с ужас очи. Откри и неузнаваемия труп на Клилс, от другата страна на кулата. Все още не ги бяха открили и не бяха вдигнали тревога. Кърд заскимтя и започна да обикаля подпухналия труп на Клилс.

Една мисъл прониза сънения мозък на Аоз Рун. Никой нямаше да повярва, че братята са се убили един друг, ако ги намереха да лежат от различни страни под кулата. Той сграбчи ръката на Клилс и се опита да отмести трупа. Но той се бе вкочанил и не можеше да помръдне, сякаш бе закован за земята. Аоз Рун трябваше да се наведе и почти да напъха лицето си във влажната вонлива коса, за да вдигне трупа на ръце. Отново се изправи. Нещо бе станало с голямата му бликаща сила. Не можеше да помръдне Клилс. Като пъшкаше и сумтеше, той го заобиколи и го задърпа за краката. В далечината крякаха гъски, сякаш се присмиваха на усилията му.

Най-после помръдна трупа. Клилс бе паднал с лице надолу, а ръцете и едната страна на лицето му бяха замръзнали в калта. Сега се отцепиха и трупът затрополи по коравата земя. Той го захвърли до трупа на брат му — неподвижен, незначителен предмет, и веднага се опита да го изтрие от ума си. После се повлече към северната порта.

Отвъд огражденията се извисяваха развалините на няколко кули, често заобиколени — всъщност разрушени — от раджабаралите, които се издигаха над останките им. Там Аоз Рун намери убежище в един от тези паметници на времето с изглед към ледената повърхност на Ворал. Една замърсена стая на втория етаж бе непокътната от разрухата. Макар дървените стъпала да бяха изчезнали преди много време, той можа да се покатери по купчината отломки и да се намести в каменната стая. Стоеше задъхан, като се подпираше с една ръка на стената. После грабна камата и като в лудост започна да разрязва обвиващите го кожи.

В планините загина мечка, за да облече Аоз Рун. Никой друг не носеше подобна черна кожа. Той я разкъса с един замах.

Най-после остана гол. Гледката бе срамна дори за него. Голотата не бе част от културата на Олдорандо. Хрътката му седеше и дишаше тежко, гледаше го и скимтеше.

Тялото му с хлътнал корем и изпъкнали мускули бе обхванато от напомнящи огнени пламъци обриви. Езиците им го покриваха целия. Той гореше от глава до пети. Сграбчил пениса в ръката си, Аоз Рун нещастно обикаляше и стенеше от всички видове болки, които изпитваше.

За Аоз Рун огънят бе наказание за вината му. Убийство! Ето го резултата — тъмната му мисъл се понесе назад, към причината. Нито за миг той не се бе връщал в мислите си към инцидента по време на лова, когато бе тъй близо до огромния бял фагор. Не си бе и помислил, че въшките, които нападат този космат вид, биха могли да се прехвърлят върху неговото тяло. Нямаше познанията, за да направи подобна връзка.

Земната наблюдателна станция се носеше горе и регистрираше.

На борда си имаше апаратура, която даваше възможност на земяните да научат неща за планетата под себе си, неизвестни за жителите й. Познаваха жизнения цикъл на кърлежите, приспособили се да паразитират и върху фагорите, и върху човешките същества. Бяха анализирали състава на андезитния 4 4 Слой, образуван от древна и по-нова вулканична дейност. — Б.пр. слой на Хеликония. Там бяха събрани всички факти, от най-незначителния до най-важния, за да бъдат анализирани и изпратени към Земята. Сякаш Хеликония би могла да бъде разглобена атом по атом и изпратена в съвсем непозната посока през галактиката. Всъщност до известна степен тя се пресъздаваше на Земята в енциклопедии и аналитични медии.

Когато от „Авернус“ видяха двете слънца да изгряват от изток иззад снажната планинска верига Нктрик, нейните върхове пробождаха стратосферата, а мракът и величието им я насищаха с тайнственост. Романтиците на борда закопняха да вземат участие в грубия живот, кипящ долу, на дъното на въздушния океан.

С ругатни и проклятия увитите в кожи фигури си проправяха път в сумрака към Голямата кула. От изток връхлиташе студен вятър, свиреше между старите кули, плющеше в лицата им и покриваше брадите им със скреж. Седем часът в пролетната вечер и най-черната нощ.