Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Всички чуха как тялото му се удари в подножието на кулата. Застинаха по местата си и виновно се загледаха. От вътрешността на сградата до ушите им долетя пиянска песен:

Аоз Рун се надвеси над парапета.

— Това беше краят ти, Господарю Накри — рече той с по-мек тон.

Преви се одве и задиша тежко. Обърна се и хвърли див поглед на младежите.

Лейнтал Ей и Ойре мълчаливо се бяха вкопчили един в друг. Ойре хлипаше.

От мрака се появи Датка и им заговори с безизразен глас:

— Вие двамата ще си мълчите, Лейнтал Ей, и ти, Ойре, ако искате да живеете. Видяхте колко лесно е да се погуби човешки живот. Аз ще им кажа, че съм видял Накри и Клилс да се карат. Сбили са се и са се доближили до парапета. Не сме могли да ги спрем. Запомнете какво ви казвам, представете си сцената. Ще мълчите. Аоз Рун ще стане Господар на Ембрудок и Олдорандо.

— Ще стана и ще управлявам по-добре от двамата глупаци — залитайки, заяви Аоз Рун.

— Погрижи се да е така — тихо изрече Датка, — защото ние и тримата знаем истината за двойното убийство. Помни, че нямаме нищо общо с него: това бе твое дело, от начало до край. Отнасяй се с нас по съответния начин.

Годините в Олдорандо под управлението на Аоз Рун щяха да изминат подобно на онези, когато управляваха другите господари; животът е нещо, което управниците не могат да докоснат. Само климатът стана по-чудноват. Ала, както и много други неща, беше извън контрола на който и да е владетел.

Температурните разлики в стратосферата се увеличиха, тропосферата се затопли, температурата на повърхността на планетата започна да се повишава. Седмици наред се лееха поройни дъждове. В низините на тропиците снегът изчезна. Ледниците се изтеглиха в по-високите райони. Земята се раззелени. Израснаха високи растения. Невиждани дотогава птици и животни летяха и обикаляха около огражденията на древното селище. Всичко в живота се променяше. Нищо не беше както преди.

За мнозина по-възрастни хора промените не бяха добре дошли. Те си спомняха безграничната снежна пустош от годините на своята младост. Хората на средна възраст приветстваха промените, но клатеха глави с думите, че е твърде хубаво, за да продължи дълго. Младите не познаваха друго, освен настоящето. В тях животът кипеше така, както във въздуха наоколо. Храната им бе разнообразна, раждаха повече деца, а родените не умираха тъй често.

Колкото до двата небесни Стража, Баталикс бе същият като преди. Ала Фрейър ставаше по-ярък и по-горещ с всяка изминала седмица, с всеки изминал ден, с всеки изминал час.

Сред драматичните климатични промени се развиваха човешки драми, които всяка жива душа трябваше да изиграе било за удоволствие, било за разочарование. За повечето хора плетеницата от незначителни обстоятелства бе от жизненоважно значение, тъй като всеки един виждаше себе си в центъра на сцената. И това бе така по цялото кълбо на Хеликония, независимо колко малобройни бяха групите мъже и жени, които се бореха за живот.

А земната наблюдателна станция регистрираше всичко.

Когато стана Господар на Олдорандо, Аоз Рун изгуби чаровния си сърдечен нрав. Стана суров, а това се отрази и на свидетелите и съучастниците в престъплението, което бе извършил. Дори онези, които имаха достъп до него, не разбираха до каква степен самоизолацията му се дължеше на непрекъснатото ферментиране на вината в неговата душа. Хората не си дават труд да разберат другите. Забраната върху убийството беше силна. В малката общност, в която загубата дори на един-единствен работоспособен човек се усещаше, всички бяха толкова съвестни, че дори на мъртвите не бе разрешено напълно да напускат себеподобните си.

Случайно жените и на Накри, и на Клилс нямаха деца, затова ги оставиха да общуват с техните шепнещи духове. И двете съобщаваха, че в света на духовете царял черен гняв. Гневът на шепнещите се усеща болезнено, тъй като никога не може да бъде облекчен. Той бе приписан на яростта, която братята бяха изпитвали по време на пиянската братоубийствена лудост. На жените им бе отказано по-нататъшно общуване с тях. Братята и ужасният им край престанаха да бъдат главна тема за разговор. Засега тайната на убийството бе запазена.

Ала Аоз Рун никога не забрави. На сутринта след убийството той се надигна изморен и се обръсна с ледена вода. Студът засили треската, която го бе обхванала. Цялото му тяло се разкъсваше от болка, която сякаш преминаваше от орган на орган.