Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Аоз Рун не вдигаше поглед от земята и мълчеше, което ядоса по-големия брат още повече. Вечният пейзаж около тях бе застинал безмълвен.

Когато най-после в далечината зърнаха Олдорандо и заобикалящите го горещи извори, стражите на кулите надуха роговете. Това бяха старци или болни мъже, които не можеха да ходят на лов. Накри им бе дал по-лесна задача, но ако роговете не зазвучаха в мига, в който ловната дружинка се появеше в далечината, той спираше полагаемия им се рател. Това беше сигнал за младите жени да прекратят работа и да излязат извън огражденията да посрещнат мъжете си. Мнозина се страхуваха да не би някой да не се върне жив — вдовството предполагаше долнопробна работа, мизерно съществуване, ранна смърт. Този път преброиха главите на пристигащите мъже и се зарадваха. Завръщаха се всички ловци. Тази нощ щяха да празнуват. Някои жени щяха да заченат.

Илейн Тал, Тант Ейн и Фаралин Фърд викнаха на жените си и в обръщенията им имаше по равно и мили думи, и обиди. Аоз Рун куцукаше самичък и не проговаряше, макар да поглеждаше изпод черните си вежди за Шей Тал. Но нея я нямаше.

Нито една жена не чакаше и Датка. Той придаде на младежкото си лице тежък, сериозен вид и така премина през блъскащата се тълпа от посрещачки. Беше се надявал, че приятелката на Шей Тал, Врай, може да се покаже. Аоз Рун тайно презря Датка, тъй като никоя жена не се втурна да му стисне ръката, макар че самият той бе в същото положение.

Забеляза изпод черните си вежди как един ловец улови за ръката Дол Сакил, акушерската дъщеря. Видя и собствената си дъщеря Ойре да се втурва към Лейнтал Ей и да го поздравява. Помисли си, че двамата ще бъдат великолепна двойка и че от събирането им може да има полза.

Разбира се, момичето бе твърдоглаво, докато Лейнтал Ей имаше благ характер. Щеше доста да го разиграе, преди да му стане жена. В това отношение Ойре приличаше на безценната Шей Тал — труднопревземаема, красива и винаги със собствено мнение.

Той премина накуцвайки през широката порта с наведена глава, като продължаваше да подпира хълбока си с ръка. Наблизо вървяха Накри и Клилс и отблъскваха пронизително пискащите си жени. И двамата му хвърлиха заплашителни погледи.

— Знай си мястото, Аоз Рун — изсъска Накри.

Аоз Рун извърна поглед и им обърна гръб.

— Ударих с брадвата си само веднъж и, в името на Утра, ще бъда точен и занапред — изръмжа той.

Всичко играеше пред взора му. Изгълта чаша рател с вода, ала болката продължаваше. Покачи се в бърлогата си, която споделяше със своите другари, за пръв път равнодушен към работата по одирането на животински кожи. Там припадна. Ала не можеше да понася робиня да разкъсва дрехите му и да преглежда раните му. Почина си, притискайки ребрата си с ръка. След около час излезе да потърси Шей Тал.

Тъй като времето за залеза наближаваше, тя носеше остатъци от хляб към Ворал, за да нахрани гъските. Реката бе широка. През деня не замръзваше и показваше черните си води, осеяни с парчета лед, върху които врякаха гъски. Когато и двамата бяха малки, реката замръзваше от бряг до бряг.

Тя рече:

— Вие, ловците, напразно ходите толкова надалеч. Тази сутрин видях дивеч на отсрещния бряг. Мисля, че бяха диви коне.

Мрачен и без настроение, Аоз Рун сведе поглед към нея и я хвана за ръката.

— Винаги предлагаш нещо различно, Шей Тал. Нима мислиш, че знаеш повече от ловците? Защо не дойде, когато чу звука на роговете?

— Имах си работа.

Тя издърпа ръката си и започна да подхвърля трохи на заобиколилите я гъски. Аоз Рун ги срита и отново я хвана за ръката.

— Днес, убих един косматко. Силен съм. Той ме нарани, но все едно убих тази воняща мърша. Всички ловци се вслушват в думата ми, както и всички моми. Но аз желая теб, Шей Тал. Защо ти не ме искаш?

Тя обърна пронизващи очи към него — не бе сърдита, ала в тях се четеше скрит гняв.

— Искам те, но ако тръгна против теб, ще ми счупиш ръката. Двамата никога няма да бъдем на едно мнение. Ти не си нежен с мен. Можеш да се смееш, можеш да се чумериш, ала не можеш да гукаш. Това е!

— Не съм от този тип мъже. Нито пък ще счупя красивата ти ръка. Предлагам ти нещо реално, по което да помислиш.

Тя мълчаливо хранеше гъските. Баталикс потъваше зад снежния хоризонт и позлатяваше кичурите на разпуснатите й коси. Черните дълбини на водата бяха единственото движещо се нещо в хладния застинал пейзаж.

След като постоя и я погледа объркано, пристъпвайки от крак на крак, той попита:

— Че каква работа имаше преди малко?