Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Тържествата свършиха. Вече малцина се съмняваха, че Фрейър и Баталикс ще изгреят отново. Отидоха да празнуват и да се напият. Имаше скандал, за който да си шушукат — мекосърдечието на техните управници. Единствената приятна тема за разговор при яката разпивка, преди преразказването на Великата приказка.

Лейнтал Ей зашепна на Ойре в тъмнината:

— Влюби ли се в мен, когато ме видя да яздя пленения стънджбег?

Тя му се изплези:

— Колко си самодоволен! Помислих си, че изглеждаш доста глупаво.

Той разбра, че празненствата поемат по своя по-сериозен път.

Пред него земята се издигаше като кон на задните си крака, хоризонтът се приближи — с ръка да го докоснеш. Малките гъвкави растения под нозете му се простираха до самия хоризонт и дори отвъд него, до самата долина. Лейнтал Ей спря задъхан, подпря ръка на хълбока си и погледна назад. Олдорандо бе на разстояние шест дни пеша.

Отсрещната страна на долината се къпеше в ясносиня светлина, всяка подробност ярко се открояваше. Небето бе сиво-пурпурно, бременно със снежни бури. Там, където стоеше Лейнтал Ей, не проникваше светлина.

Продължи да върви нагоре. Иззад близкия вълнообразен хоризонт се появи още земя — черна, непристъпна. Никога не бе идвал на това място. Докато вървеше, хоризонтът се преместваше и внезапно пред очите му изникна върхът на кула. Построена отдавна по олдорандски модел, със същите наклонени навътре стени и прозорци в четирите ъгъла на всеки етаж, тя се бе превърнала в каменни развалини. Останали бяха само четири етажа.

Най-после Лейнтал Ей се изкачи на върха на склона. Огромни сиви птици кълвяха пред кулата, заобиколена от собствените си отломки. А зад нея се издигаше непристъпна планина, огромна и черна, осветена от оловното небе. Между него и безкрайността се точеше редица раджабарали. Студеният вятър проникваше между зъбите му и той стисна устни.

Какво диреше тази кула тъй далеч от Олдорандо?

Разстоянието не е толкова голямо за птица, не, не е голямо. Дори за фагор, яздещ кайдото си. А за боговете разстоянието бе нищо.

Сякаш да подчертаят мислите му, птиците хвръкнаха, шумно пляскайки с криле, и се понесоха ниско над тресавището. Лейнтал Ей продължи да ги гледа, докато се скриха от погледа му и той остана съвсем сам в огромната необитаема земя.

О, Шей Тал сигурно е права. Преди светът е бил друг. Когато каза на Аоз Рун за речта й, той заяви, че подобни неща били маловажни. Нищо не можело да се промени. Важното било племето да оцелее, племето и неговото единство. Ако послушали Шей Тал, с единството на племето щяло да бъде свършено. Тя не била права, като твърдяла, че единството не е толкова важно.

Той бе потънал в мисли, които променяха съзнанието му, както сенките на облаците променят пейзажа. Влезе в кулата и погледна нагоре. Развалината бе куха отвътре. Дървеният под бе разкъртен и използван за гориво. Той постави багажа и копието си в един ъгъл и се покатери по грапавата каменна стена, като се възползваше от всяка вдлъбнатина, и най-после се изправи върху развалините. Огледа се. Отначало потърси фагори — това бе тяхната страна, ала взорът му срещна единствено голи и неодушевени форми.

Шей Тал не напускаше селището. Вероятно готвеше нещо необикновено. Да, ала странни неща съществуваха и без нейна помощ. Той разглеждаше гигантските земни формации и с благоговение се питаше: кой ги е сътворил? С каква цел?

Високо в огромното заоблено възвишение зад него — то дори не бе и предпланина на предпланинските възвишения на Нктрик — забеляза движещи се храсти. Бяха дребни, измъчено зелени под обилната светлина. Като ги загледа по-внимателно, различи протогностици, облечени в парцаливи дрехи, приведени одве, да се катерят нагоре. Водеха пред себе си стадо кози и аранги.

Лейнтал Ей нарочно изчака да измине малко време, наблюдавайки далечните същества, сякаш в тях се криеха отговорите на неговите въпроси или на въпросите на Шей Тал. Хората вероятно бяха номади — племена, които се движат по определени маршрути и чийто език няма нищо общо с олонецкия. С мъка се придвижваха по предопределения си път, ала сякаш си стояха все на същото място.

Еленовите стада, които даваха на селищата голяма част от храната, се намираха по-близо до Олдорандо. Съществуваха няколко начина да се убиват елени. Накри и Клилс предпочитаха следния.

Имаха си пет опитомени животни, които ползваха за примамка. Ловците ги отвеждаха на кожени каиши до мястото, където елените излизаха на паша. Мъжете вървяха приведени зад елените и така можеха да маневрират зад подвижните си прикрития сред самото стадо. После се втурваха напред и с помощта на копиехвъргачи изхвърляха копията си, като по този начин убиваха колкото е възможно повече животни. По-късно влачеха кожите у дома, а опитомените животни носеха мъртвите си себеподобни на гърба.