Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Жертвата вече беше лишена от индивидуалност. Макар да въртеше очи, тя не издаваше звук, неподвижна, сякаш благоговееща пред Утра.

Когато четиримата роби отстъпиха назад, появиха се Накри и Клилс. Над кожите си бяха наметнали боядисани в алено плащове. Жените им ги придружиха до края на тълпата и ги оставиха да продължат сами. Разрошените им плъхообразни бради за пръв път придаваха тържественост на лицата им. Разбира се, и те бяха пребледнели като жертвата и Накри й хвърли поглед, преди да вземе брадвата. Той вдигна страховития инструмент. Удари гонг.

Накри стоеше изправен, държеше брадвата с две ръце, а по-слабата фигура на брат му беше точно зад него. Паузата се удължи и тълпата заропта. Беше време за смъртоносния удар: ако се пропуснеше мигът, кой знае какво щеше да стане с небесните Стражи. Ропотът изразяваше мълчаливото недоверие към двамината братя, които бяха на власт.

— Удряй! — извика някой от тълпата. Час-свирачът изсвистя.

— Не мога — каза Накри и отпусна брадвата. — Няма да го направя. Животно — да, но не и човек. Дори да е от Борлиен, не мога.

По-младият му брат се стрелна напред и грабна инструмента.

— Страхливец! Караш ни да се чувстваме като глупаци тук, пред всички. Сам ще го направя и ще те засрамя. Ще ти покажа кой от двама ни е по-добрият, страхопъзльо!

С оголени зъби той метна брадвата на рамо. Вторачи се в пребледнялото лице на жертвата, което гледаше нагоре като от гроба си.

Мускулите на Клилс се свиха и сякаш отказаха да му се подчинят. Острието на инструмента отрази лъчите на залеза, после се отпусна и застина върху камъка. Клилс се опря на дръжката и изпъшка.

— Трябваше да изпия повече рател…

Тълпата му отвърна с нарастващ ропот. Дисковете на светилата се опряха в неравния хоризонт.

Дочуха се отделни гласове:

— Те са двама клоуни…

— Твърде много са слушали Лойл Брай, така да знаете…

— Баща им им тъпчеше главите със знания, а на мускули останаха слаби.

— Да не си снасял яйцата си твърде дълго, а, Клилс?

Този груб въпрос предизвика смях и мрачното настроение изчезна. Когато Клилс пусна брадвата в утъпканата кал, тълпата го заобиколи.

Аоз Рун се откъсна от приятелите си, втурна се напред и грабна брадвата. Ръмжеше като куче. Двамата братя отскочиха встрани от него, като неуверено запротестираха. Те отстъпиха още повече с вдигнати за защита ръце, когато Аоз Рун размаха брадвата над главата си.

Слънцата изчезваха, почти потънали в морето тъмнина. Светлината им се разливаше като жълтъците на две гъши яйца, бозавожълти, сякаш смесица от кръв на фагор и човек, плисната над застинала пустиня. Захвърчаха прилепи. Ловците поздравиха Аоз Рун с вдигнати юмруци.

Слънчевите лъчи се срещнаха с пирамидата и върхът й ги разцепи на тъмни ивици. Разчленената светлина преминаваше точно покрай изтъркания камък, върху който лежеше жертвата, и очертаваше силуета й. Самата жертва оставаше в сянка.

Острието на инструмента, с който се извършваше екзекуцията, бе обляно отчасти от светлина, отчасти оставаше тъмно.

Звънтенето на удара бе последвано от общ звук, идващ от тълпата, нещо като ехо на брадвения удар, възпроизведено от дробовете, които въздъхнаха като един, сякаш всички присъстващи бяха предали богу дух.

Главата на жертвата падна отсечена на една страна, сякаш целуваше камъка. Той започна да се облива с кръв, която бликаше от раната, разливаше се и попиваше в пръстта. Когато и последните лъчи потънаха зад хоризонта, тя продължаваше да се стича.

Церемониалната кръв бе вълшебната течност, която се лееше в името на човешкото съществуване. Щеше да продължи да капе през цялата нощ, да свети на двамата небесни Стражи по проходите и пътеките на първичния камък, за да доживеят здрави и читави до идната сутрин.

Тълпата бе доволна. Високо вдигнали факлите си, хората се върнаха обратно през огражденията в древния град, където кулите се издигаха черни на фона на облачното небе и призрачно отразяваха светлината на приближаващите се факли.

Датка вървеше до Аоз Рун. Хората се бяха отстранили от него в знак на уважение и му правеха път.

— Как можа да обезглавиш собствения си роб? — попита го Датка.

По-възрастният мъж му хвърли презрителен поглед.

— Има решителни моменти.

— Но Калари… — запротестира Ойре. — Беше толкова страшно.

Аоз Рун не обърна внимание на дъщеря си.

— Момичетата не разбират. Преди церемонията упоих добре Калари с рател. Той не усети нищо. Вероятно още му се струва, че е в обятията на някое борлиенско слугинче — засмя се той.