Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

В Олдорандо Двойният залез съвпадаше с Нова година. Посрещаха Година 21 от новия календар и празненствата бяха добре подготвени. Въпреки всичко, което природата им поднасяше, животът бе хубав и трябваше да бъде подсигурен с помощта на жертвоприношение.

Седмици наред Баталикс настигаше по-бавния си придружител в небето. В средата на зимата те се приближиха един до друг, а дните и нощите се изравниха по продължителност, сумракът изчезна.

— Защо трябва да се движат тъкмо по този начин? — Врай попита Шей Тал.

— Винаги са се движели така — отвърна жената.

— Не отговаряш на въпроса ми, госпожо — недоволстваше Врай.

Очакваното жертвоприношение, последвано от гощавка, правеше церемонията в чест на залеза по-възбуждаща. Преди да започне, имаше танци около огромен огън на площада. Музиката се изпълняваше от малък барабан, гайда и флугел — за последния инструмент се твърдеше, че бил измислен от Великия Юли. Бе осигурен рател за танцьорите, след който всички, изпотени под кожените си облекла, се отправиха отвъд огражденията.

На изток от старата пирамида лежеше жертвеният камък. Жителите се събраха около него, но на почетно разстояние, както им бе наредил един от майсторите.

Робите хвърлиха чоп. Честта да стане жертва се падна на Калари, младия борлиенски слуга, който принадлежеше на Аоз Рун. Изведоха го напред със завързани на гърба ръце и тълпата го последва в очакване. Мразовита неподвижност изпълни въздуха наоколо. Над главите им висеше сив облак. На запад двамата небесни Стражи потъваха зад хоризонта.

Всички носеха факли, направени от кожата на стънджбег. Лейнтал Ей поведе мълчаливия си приятел Датка да се присъединят към Аоз Рун, тъй като красивата дъщеря на ловеца също бе там.

— Сигурно съжаляваш, че ще изгубиш Калари, Аоз Рун — каза Лейнтал Ей на по-възрастния мъж с поглед, вторачен в Ойре.

Аоз Рун го потупа по рамото:

— Принципът ми е никога да не съжалявам. Съжалението е смърт за ловеца, както бе за Дресил. Идната година ще пленим много повече роби. Калари няма значение.

Понякога Лейнтал Ей не се доверяваше на сърдечността на приятеля си. Аоз Рун погледна Илейн Тал и двамата се засмяха в един глас, като лъхнаха на рател.

Всички се блъскаха и се смееха, с изключение на Калари. Като се възползва от суматохата, Лейнтал Ей хвана Ойре за ръката и я стисна. Тя му отвърна с усмивка, ала не посмя да го погледне в очите. Той се стопи от възторг. Животът наистина бе прекрасен.

Когато официалната церемония започна, момъкът не можеше да спре да се хили. Баталикс и Фрейър щяха едновременно да изчезнат от царството на Утра и да потънат в земята като духове. Утре, ако жертвата се приемеше, те щяха да изгреят заедно и да светят през деня, а нощта щеше да бъде оставена на мрака. През пролетта отново щяха да се разминат и Баталикс щеше да дари с мъждива светлина деня.

Всички говореха, че времето е станало по-меко. Множаха се знаците, които предвещаваха подобрение на климата. Гъските дебелееха. Въпреки това сред тълпата настъпи траурно мълчание, когато хората се обърнаха на запад и сенките им се удължиха. И двамата Стражи напускаха царството на светлината. Витаеше предчувствие за болести и злощастие. Трябваше да им предложат живот — да не би и двете светила да напуснат небесата завинаги.

Когато двойните сенки се удължиха, тълпата застина и само се местеше от крак на крак като огромен звяр. Веселото настроение се изпари. Лицата се изгубиха зад завесата на димящите факли. Тъмнината се разпростря над тях. Сивота, която не можеше да се разпръсне от факлите, хвърли плащ върху всичко наоколо. Хората бяха потопени в нощта и сякаш се бяха слели в една душа.

Старейшините от съвета, всички посивели и прегърбени, се подредиха отпред в една редица и с немощни гласове запяха молитва. Четирима роби доведоха Калари. Той се влачеше с увиснала глава и пяна по устата. Над главите им долетя ято птици, крилете им плющяха като проливен дъжд. Сетне се отдалечиха към златното зарево на запад.

Поставиха жертвата върху жертвения камък с формата на ромбоид, наместиха главата й във вдлъбнатината, изсечена на повърхността му в западна посока. Стегнаха краката й в дървена скоба. Те сочеха хоризонта, откъдето сега се спускаше нощта — там, където щяха да се появят Стражите идния път, ако успешно завършат опасното си пътуване. По този начин тялото на жертвата, с всичките си сложни органи и отвори, представляваше мистичния съюз между двете огромни тайнства на човешкия и космическия живот: както отгоре, така и долу, с помощта на общата воля.