Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Най-после Лейнтал Ей заживя с някои от ловците в Голямата кула, над стаята на Накри и Клилс. Там слушаше да се преразказват старите истории и се научи да пее старинни ловджийски песни. Ала най-много обичаше да вземе провизии и обувки за сняг и да се скита из равнината, която лека-полека се раззеленяваше. При подобни експедиции той повече не търсеше компанията на Ойре.

В този период никой не рискуваше да излиза сам. Ловците ловуваха на групи, стадата се движеха по строго определени пътеки около селището, хората, които отглеждаха брасимипи също работеха заедно. Самотата често бе съпроводена от опасност и смърт. Лейнтал Ей се сдоби със славата на ексцентрик, макар че положението му не пострада от това, тъй като значително допринасяше за увеличаването на животинските черепи, украсяващи оградите на Олдорандо.

Бурните ветрове бучаха. Той пътуваше надалеч, без да го е грижа за негостоприемната природа. Откри пътища до незнайни долини и до развалините на древни градове, отдавна изоставени от своите жители, чиито жилища сега бяха обитавани от вълци и сурови ветрове.

По време на празненствата по случай Двойния залез Лейнтал Ей си спечели име сред племето с подвиг, съперничещ на онзи, който двамата с Аоз Рун бяха извършили, когато заловиха борлиенските търговци. Пътуваше сам в откритата равнина на североизток от Олдорандо, през дълбоки снегове, когато под краката му се отвори трап и той падна вътре. На дъното седеше един стънджбег и очакваше следващото си похапване.

Стънджбезите най-много приличат на срутена дървена колиба, покрита със слама. Израстват много дълги, рядко се хранят, необикновено бавни са и нямат друг враг освен човека. На дъното на дупката Лейнтал Ей видя само, че животното се е свило в ъгъла, откъдето се подаваше асиметричната му, увенчана с рога глава и отворената му уста със зъби, направени като че ли от дървени чепове. Когато челюстите се сключиха около крака му, Лейнтал Ей зарита и се изтърколи на една страна.

Като се бореше със затрупващия го сняг, той измъкна копието си и го затъкна дълбоко в устата на животното. Ритмичните движения на стънджбега бяха бавни, ала мощни. Отново повали Лейнтал Ей, но не можеше да затвори устата си. Момъкът отскочи от насочените към него рога, хвърли се върху гърба на звяра и се улови за твърдата му козина, която растеше между осмоъгълните плочи на бронята му. Измъкна ножа от пояса си. Като държеше козината с една ръка, той замахна с ножа към сухожилието, придържащо една от бронираните плочи.

Стънджбегът изръмжа от ярост. И на него му пречеше снегът, така че не можеше да се търколи и да смачка Лейнтал Ей. Момчето успя да откъсне плочата от гърба на животното. Тя сякаш бе направена от материя, напомняща дърво. Натика я в гърлото на звяра и се захвана да реже главата му.

Тя се търколи на земята. Нямаше кръв, само малко белезникава сукървица. Този стънджбег имаше четири очи — съществуваше по-малък вид с две очи. Единият чифт се намираше отпред, другият бе разположен на тила в рогообразни издатини. И двата чифта се бяха откъснали и се търкаляха в снега, като продължаваха невярващо да примигват.

Обезглавеният труп заотстъпва назад в снега. Лейнтал Ей го последва сред белотата на падащия сняг, докато двамата — той и звярът — излязоха на открито.

Стънджбезите бяха пословично трудни за убиване. Този щеше да продължи да се движи още дълго, преди да се разпадне на парчета.

Лейнтал Ей нададе тържествуващ вик. Извади кремъка си, скочи на врата на звяра и запали твърдата козина, която запламтя с необикновено съскане. Зловонна смрад се издигна към небето. Като подпалваше ту едната, ту другата му страна, Лейнтал Ей го управляваше надясно и наляво. Така звярът заподскача заднешком към Олдорандо.

От високите кули засвириха рогове. Той зърна струите на гейзерите. Оградата се издигаше, украсена с боядисани във всички цветове на дъгата черепи. Жени и ловци се втурнаха да го поздравяват.

В отговор той размаха кожения си калпак. Настанил се в самия край на пламтящата дървена гъсеница, Лейнтал Ей яздеше победоносно заднешком по улиците на Ембрудок.

Всички се смееха. Ала трябваше да изминат няколко дни, преди зловонието да се измирише от стаите в кулите, намиращи се близо до триумфалния му път.

Неизгорелите останки на стънджбега бяха използвани по време на празненствата, посветени на Двойния залез. Дори робите бяха включени — един от тях бе предложен за жертвоприношение на Утра.