Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Носеха наръчи копия. Хрущенето от приближаващите стъпки върху шистовото корито се заглушаваше от хъркането и сумтенето на мадите. Още няколко крачки. Постовият се сепна от някакъв сън и седна, изпълнен с ужас. Грозни фигури се появяваха от влажната мъгла като призраци. Той нададе вик. Другарите му се размърдаха. Твърде късно. С диви викове фагорите нападнаха и безмилостно се нахвърлиха върху тях.

За съвсем кратко време всички протогностици бяха мъртви заедно с малобройното си стадо. Бяха се превърнали в белтъчини за похода на младия кзан. Йол-Гар Уирик слезе от скалата, за да нареди как да се разпредели храната.

Баталикс изгря през мъглата — убиточервено кълбо — и надникна в пустия каньон.

Беше Година 361 след Малкия апотеоз на Великата година 5 634 000 от катастрофата. Походът бе навлязъл в осмата си година. След още пет години фагорите щяха да пристигнат в града на синовете на Фрейър, тяхната крайна цел. Ала все още нито едно човешко око не можеше да съзре връзката между съдбата на Олдорандо и онова, което се случи в далечния гол каньон.

— Господар или не, той ще трябва да дойде при мен — изрече гордо Шей Тал на Врай в една безсънна тревожна нощ.

Ала новият Господар на Ембрудок също притежаваше немалко гордост и не дойде.

Управляваше нито по-добре, нито по-зле от предшествениците си. Между него и съвета не цареше съгласие по една причина, нямаше съгласие и между него и адютантите му, но по друга.

Съветът и Господарят се споразумяваха, както могат, само за да запазят мира. Единственият въпрос, по който бяха безусловно единни, бе въпросът за академията, която им носеше само беди. Не биваше да се допусне недоволство. Ала тъй като жените работеха в полза на общността, не можаха да им забранят да се събират заедно. И все пак не приемаха академията изцяло, а това пък дразнеше жените.

Шей Тал и Врай тайно се срещнаха с Лейнтал Ей и Датка.

— Разбирате какво се опитваме да направим — каза Шей Тал. — Ще убедите този упорит човек да промени мнението си. Изглежда имате повече влияние върху него, отколкото съм си представяла.

От тази среща не излезе нищо, само дето Датка започна да хвърля погледи на свенливата Врай. А Шей Тал стана малко по-надменна.

Веднъж Лейнтал Ей се върна от едно от самотните си странствания и потърси Шей Тал. Покрит с кал, той клекна да я чака пред женската кула.

Когато тя излезе от пекарната, придружаваха я двама роби с табли пресен хляб в ръце. Още един път хлябът на Олдорандо бе готов и Врай се зае да надзирава разпределението му — ала не преди Шей Тал да отдели един самун за Лейнтал Ей. Подаде му го, усмихна се и отметна назад непокорната си коса.

Той мляскаше с благодарност и тъпчеше на място, за да загрее краката си.

Също като новия Господар по-мекото време се оказа по-скоро мъчение, отколкото условие за напредък. Отново бе станало студено и влагата по миглите на Шей Тал се превърна в скреж. Всичко бе потънало в бяло безмълвие. Реката продължаваше да тече, широка и тъмна, ала бреговете й бяха обточени с ледени ивици.

— Как е младият ми помощник? Напоследък те виждам много рядко.

Той преглътна последната хапка — първото му ядене от три дни насам.

— Ловът беше труден. Трябваше доста да се отдалечим. Сега, когато отново стана студено, елените сигурно ще се придвижат по-близко до дома.

Той стоеше напрегнат и я наблюдаваше, а тя се бе изправила пред него в провисналите си кожи. В сдържаното й мълчание се проявяваше онова нейно качество, което караше хората и да я уважават, и да се отдръпват от нея. Преди още Шей Тал да проговори, той усети, че тя разбира какво иска да прикрие с извинението си.

— Много си мисля за теб, Лейнтал Ей, както навремето мислех за майка ти. Спомни си колко беше мъдра. Спомни си нейния пример, не заставай срещу академията като някои твои приятели.

— Знаеш как те обожава Аоз Рун — изтърси той.

— Знам един начин, по който може да го докаже.

Тя видя, че не е съгласен, стана по-внимателна, улови го за ръката и тръгна с него, като го заразпитва къде е бил. От време на време той поглеждаше острия й профил и й разказваше за развалините, които бе посетил в пущинака. Били полузарити сред камъните, пустите улици били като корита на отдавна пресъхнали рекички с подредени край тях къщи без покриви. Дървените им части били отмъкнати или прогнили от времето. Каменни стъпала се издигали към отдавна изчезнали етажи, прозорците зеели към отломките. По праговете растели отровни гъби, в огнищата бил навят сняг от вятъра, а в нишите с рафтове птици свили гнезда.