Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

От другата страна на падините се простираха гигантски локви, най-забележителната особеност на новия пейзаж. Наоколо бе осеяно с успоредни езера с формата на риба, които отразяваха част от облачното небе.

Навремето районът беше богат на дивеч. Ала той си бе отишъл заедно със снеговете — придвижил се бе към по-сухите пасбища в планините. Животните бяха изместени от ята черни птици, които флегматично газеха край водата на наскоро появилите се езера.

Датка и Лейнтал Ей лежаха на един хребет и наблюдаваха няколко движещи се фигури. И двамата бяха мокри до кости и в лошо настроение. Продълговатото изсечено лице на Датка бе толкова намръщено, че бръчките скриваха очите му. Там, където пръстите им се впиваха в калта, се образуваха трапчинки и се пълнеха с вода. Наоколо се чуваше само жвакането на наводнената почва. На известно разстояние зад тях шестима разочаровани ловци бяха приклекнали, скрити зад хребета. Докато очакваха командата на водачите си, те следяха с поглед полета на птиците и леко духаха мокрите си пръсти, за да се стоплят.

Фигурите, които наблюдаваха, се движеха на изток по върха на рида с наведени глави, за да се предпазят от ръменето. Зад редицата им се виждаше широката извивка на Ворал. На брега на реката бяха привързани трите лодки, докарали чуждите ловци в традиционните за Олдорандо земи за ловуване.

Неканените гости носеха тежки кожени ботуши и шапки с формата на черпак, които издаваха произхода им.

— От Борлиен са — отбеляза Лейнтал Ей. — Изплашили са дивеча, който е останал. Ще трябва да ги прогоним.

— Как? Много са.

Датка говореше, без да сваля поглед от движещите се в далечината фигури.

— Тази земя е наша, а не тяхна. Но пък са много…

— Можем да направим само едно: да изгорим лодките им. Тези глупаци са оставили само двама души да ги пазят. Ще успеем да се справим с тях.

Тъй като нямаше никакъв дивеч, можеха да ловят борлиенци.

Бяха научили от един от наскоро пленените южняци, че в Борлиен се надига недоволство. Там хората живееха в къщи от глина, обикновено двуетажни, като първият етаж се обитава от животните им, а вторият — от собствениците. Незапомнените дъждове отмили колибите им, цялото население останало без покрив над главата.

Когато групата на Лейнтал Ей се запъти към Ворал, наблюдавайки лодките, дъждът се усили. Идваше откъм юг. Беше началото на зимния период. Дъждът се изсипваше на талази, обливаше движещите се фигури, после утихваше и ги шибаше в гърбовете, а по лицата им се стичаше вода. Те я издухваха от тъпите си носове. Дъждът беше нещо, което допреди няколко години никой от тях не бе виждал. В групата нямаше нито един, който да не мечтае за мразовитите дни от детството си, когато газеха в снега, а дивечът се виждаше чак до хоризонта. Сега той бе скрит от мръсносивата завеса на дъжда, а краката им шляпаха в калта.

Ловците стигнаха брега на реката. Там растеше гъста месеста трева до колене въпреки скорошния мраз, тя се огъваше и полягаше под напора на силния дъжд. Когато се затичаха напред, не се виждаше нищо, освен огъващата се трева, натежалите облаци и калната вода с цвета на облаците. Рибата тромаво изскачаше от повърхността с чувството, че светът й се разширява.

Двамата стражи борлиенци се бяха свили на сушина в лодките си и те ги убиха, без да срещнат съпротива — може би предпочитаха смъртта пред влагата. Хвърлиха труповете им във водата. Те заплаваха до лодките и около тях се разля кръв. Част от групата напразно се мъчеше да запали огън. На това място реката бе плитка и труповете не се отдалечаваха дори когато ги отблъскваха с веслата. Поради подкожната си тлъстина те се носеха под самата повърхност, върху която плющеше дъждът.

— Хайде, хайде — нетърпеливо ги подкани Датка. — Оставете огъня. Счупете лодките.

— Можем да ги използваме — предложи Лейнтал Ей. — Да доплаваме с тях до Олдорандо.

Останалите стояха и слушаха безучастно спора между двамата младежи.

— Какво ще каже Аоз Рун, когато се върнем без месо?

— Ще му покажем лодките.

— Дори Аоз Рун не яде лодки.

Забележката беше посрещната със смях.

Те се качиха в лодките и замахаха с греблата, а мъртвите останаха зад тях. Успяха бавно да доплават до Олдорандо, въпреки че дъждът непрекъснато ги удряше в лицата.

Аоз Рун посрещна поданиците си сърдито. Той се втренчи в Лейнтал Ей и останалите ловци безмълвно. Това беше още по-обезсърчаващо, защото не казваше нищо, което би могло да бъде отречено. Най-после отвърна поглед от тях, застана пред отворения прозорец и се вторачи в дъжда.