Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Тя говореше, без да слуша думите си. Бе поставила вечния въпрос. Сигурно всяко човешко същество, живяло някога на този свят, се е сблъсквало с него и си е отговаряло по свой начин: имаме ли обяснение за нашите собствени действия? Но Шей Тал не можеше да даде собствен отговор. Поради това не се чувстваше способна да обучава другите.

Ала те я слушаха. Знаеше защо внимават, дори без да разбират думите й. Слушаха я, защото я възприемаха като велика магьосница. Откакто стана чудото при Рибното езеро, те поставиха преграда между себе си и нея с уважението си. Самият Аоз Рун се дистанцира от нея още повече.

Шей Тал погледна навън през разрушения прозорец към ритмично дишащия свят, който се отърсваше от скорошния студ. Гледаше кишата и снега, нашарени от зелени петна, реката, влачеща кал и тиня от далечни места, които Шей Тал никога нямаше да посети. Съществуваха чудеса. Те се простираха извън нейния прозорец. И все пак дали бе сторила чудо, както всички вярваха?

Шей Тал прекъсна речта си по средата на изречението. Осъзна, че има начин да изпита собствената си святост.

Фагорите, които ги нападнаха при Рибното езеро, се бяха превърнали в лед. Заради нещо, което тя има вътре в себе си, а може би причината бе в самите тях? Припомни си разказите за фагорите, които се ужасяваха от водата. Може би причината за техния ужас бе, че във водата те се превръщат в лед? Това би могло да се провери: в Олдорандо имаше един-двама роби фагори. Тя щеше да направи опит с единия от тях във Ворал, за да види какво ще стане. Така или иначе щеше да разбере.

Тринайсетте се бяха вторачили в нея и я чакаха да продължи. Лейнтал Ей изглеждаше объркан. Тя нямаше представа за какво говореше. Осъзна, че трябва да направи експеримента заради самата себе си.

— Трябва да вършим онова, което ни се казва… — обади се една жена, която седеше на пода. Говореше бавно и объркано, сякаш повтаряше урока си.

Шей Тал стоеше и се вслушваше в нечии стъпки, които се приближаваха по стълбата нагоре към тях. По никакъв начин не можеше да даде прилично обяснение на обсъждания въпрос, по който говореше, откакто Час-свирачът изсвистя последния път. Сега всяка чужда намеса бе добре дошла за нея. Някои от жените бяха безнадеждно глупави.

Капакът на пода се отвори. Появи се Аоз Рун, подобен на огромна черна мечка, следван от вярното си куче. След него излезе Датка и застана отзад с безизразно лице, без дори да погледне към Лейнтал Ей, който се почувства неудобно и зачака, опрял гръб на студената стена. Жените зяпаха срещу неканените гости, някои нервно се изкискаха.

Фигурата на Аоз Рун изпълни ниската стая. Макар че жените с неудобство източиха вратове към него, той не им обърна внимание и заби поглед в Шей Тал. Тя се бе приближила отново до прозореца, ала стоеше с лице към него, обрамчено на фона на калните селища, изпаренията и пейзажа с бледи цветове, простиращ се до хоризонта.

— Какво търсите тук? — попита тя.

Когато го зърна, сърцето й силно заби. Преди всичко проклинаше своята нова репутация, задето той повече не я задява, не държи ръцете й, дори не я преследва. По държанието му личеше, че посещението му е официално, а не приятелско.

— Искам да се върнете в града, за да бъдете под наша защита, госпожо — отвърна той. — Тук, в тези развалини, вие не сте в безопасност. Ако ви нападнат, няма да можем да ви защитим.

— Двете с Врай предпочитаме да живеем тук.

— Въпреки репутацията си вие с Врай сте под опека и трябва да направя всичко, което е по силите ми, за да ви защитя. И останалите жени — всички вие — не бива да стоите тук. Извън огражденията е твърде опасно. При внезапна атака — е, сами можете да си представите какво би могло да ви се случи. Като всесилна магьосница Шей Тал може да слуша себе си. Останалите трябва да слушат мен. Забранявам ви да идвате тук. Твърде е опасно. Разбрахте ли?

Всички с изключение на старата акушерка Рол Сакил избягваха погледа му.

— Това са глупости, Аоз Рун. В тази кула сме достатъчно защитени. Шей Тал изплаши косматковците. Всички го знаем. Освен това дори ти си идвал тук понякога, както сега например.

Последните й думи прозвучаха цинично. Аоз Рун ги пропусна покрай ушите си.

— Говоря за настоящето. Сега, когато времето се променя, нищо не е сигурно. Никоя от вас не бива да влиза отново тук. Иначе ви чака беда.

Той се обърна и повика с пръст Лейнтал Ей.

— Идваш с мен.

Аоз Рун се спусна надолу по стъпалата, без да се сбогува, а Лейнтал Ей и Датка го последваха.